Доктор Паскал
- Автор: Зола Емил
- Серия: les rougon-macquart #20
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ерма Гечева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Доктор Паскал». Краткое содержание книги:
Оттогава Паскал заживя с мисълта, че може всеки миг да умре. И с това постигна върховното си извисяване, издигането си до пълно забравяне на своето „аз“. Не престана да работи, но като никога досега разбираше, че наградата за усилието трябва да се търси в самото усилие, че всяко дело е преходно и винаги остава незавършено. Веднъж, докато вечеряше, Мартин му каза, че Сартьор, шапкарският работник от лудницата в Тюлет, се е обесил. Паскал цялата вечер мисли за този странен случай, за човека, когото смяташе, че със своето лечение с подкожни инжекции е спасил от лудостта да убива себеподобните си и който очевидно в момент на пристъп се бе оказал достатъчно трезв, за да се обеси, вместо да удуши някой случаен минувач. Като сега го виждаше — изглеждаше толкова разумен, докато Паскал го съветваше да се върне към трудовия си живот. Каква трябва да беше тази разрушителна сила, щом потребността да убива бе довела този човек до самоубийство, така че смъртта въпреки всичко бе осъществила своето дело? С него Паскал загуби и последната си гордост на лечител. И сега всяка сутрин, като седнеше да работи, си казваше, че е само ученик, който още срича и все търси истината, докато тя непрестанно се отдалечава и разширява.
Но при това ведро настроение все още имаше една грижа: тревожеше се за своя стар Боном; какво щеше да стане с него, ако той умре? Напълно ослепял, с парализирани крака, горкият кон не се вдигаше от сламената си постелка. Когато господарят му отиваше да го види, той все пак го чуваше, обръщаше си главата и му беше приятно Паскал да го целува по ноздрите. Всички съседи вдигаха рамене, подиграваха се на доктора, че не иска да убие този свой престарял роднина. Щеше ли да си отиде пръв с мисълта, че още на другия ден ще повикат човек от кланицата да го одере? Една сутрин, когато Паскал влезе в обора, Боном не го чу, не вдигна глава. Беше мъртъв, лежеше спокойно, сякаш му бе олекнало, че тихичко е умрял тук. Господарят му коленичи, целуна го за последен път и с обляно в едри сълзи лице, му каза сбогом.
Този ден Паскал отново се заинтересува от своя съсед господин Беломбр. Беше застанал до един прозорец горе и го зърна над градинската стена: на бледото слънце, от първите ноемврийски дни господин Беломбр правеше обичайната си разходка. И отначало видът на стария учител, който живееше напълно щастливо, го удиви. Струваше му се, че никога не бе мислил за това, че там има един седемдесетгодишен мъж без жена, без деца, без куче, който черпи цялото си егоистично щастие от радостта да живее извън живота. После си спомни как се бе гневил против този човек, как бе иронизирал страха му от живота, какви беди му бе пожелавал, как се бе надявал, че възмездието няма да го отмине, че някоя по-предприемчива слугиня, някоя нечакана роднина ще му отмъсти. Но не! Паскал го гледаше все така бодър, усещаше, че още дълго ще старее, неизменно суров, скъперник, безполезен и щастлив. И въпреки всичко вече не му беше противен, дори бе готов да го съжали — толкова смешен и жалък му се струваше поради това, че никой не го бе обичал. А той, Паскал, агонизираше, защото бе останал сам! А сърцето му щеше да се пръсне, защото бе препълнено с чувства към другите! Не, по-добре страдания, само страдания, отколкото този егоизъм, отколкото тази смърт за всичко живо и човешко в нас!
Следващата нощ Паскал получи нов пристъп на гръдна жаба. Продължи около пет минути. Струваше му се, че ще се задуши, нямаше сили дори да повика Мартин. Когато си пое дъх, вече не му се искаше да я безпокои, предпочете да не споменава за влошаването на състоянието си; но убеждението му, че с него е свършено, че може би няма да доживее и месец, се утвърди. Първата му мисъл бе за Клотилд. Защо да не й пише да дойде час по-скоро? Тъкмо миналия ден беше получил от нея писмо и тази сутрин искаше да й отговори. После веднага си спомни за своите досиета. Ако умреше внезапно, майка му щеше да остане господарка тук и да ги унищожи; и не само досиетата, но и ръкописите, всичките му книжа, тридесет години мисъл и труд. Така щеше да бъде извършено престъплението, от което той толкова се опасяваше, само страхът от което през трескавите му нощи го бе карал да става разтреперан, да се ослушва с притаен дъх дали не разбиват шкафа му. Отново го изби пот, представи си как го ограбват, поругават, как разпръсват пепелта от делото му по ветровете. И веднага мисълта му се върна към Клотилд, каза си, че е достатъчно да я повика: тя щеше да бъде тук, щеше да му затвори очите, щеше да защити паметта му. Беше вече седнал, бързаше да й пише, та писмото му да замине със сутрешната поща.