Мината на цар Соломон
- Автор: Дю Брюл Джек
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Мината на цар Соломон». Краткое содержание книги:
Филип Мърсьр е надарен с необикновен талант като геолог и с интелект, равен на съобразителността и смелостта му. Той бързо се превръща в легенда.
Сред силните на деня най-малко две групировки се нуждаят от помощта му. Когато едната отвлича и държи като заложник най-стария му приятел, Мърсър е принуден да изпълни исканията на похитителите. Не е ясно на кого служат, но жестокостта им е безспорна.
В безмилостен и враждебен свят, разтърсван от насилие, Мърсър бърза да намери съкровището, единственото нещо, което ще спаси приятеля му. Но местонахождението му е загадка. Той е възпиран от брутални конкуриращи се сили и неочаквано научава, че залогът е много по-висок…
— Слънцето е почти зад хоризонта — проговори Мърсър за пръв път от шест часа. — След малко ще се разхлади.
— Дотогава ще съм гушнала босилека — успя да се усмихне Селоме.
— Така те харесвам. Няма нищо по-хубаво от позитивното мислене.
Усмивката напука сухите му устни и в ъгълчето на устата му се появи капка кръв. Мърсър огледа местността. Наоколо се извисяваха хълмове, които ги принуждаваха да криволичат, докато се придвижваха на изток, към река Адоба.
Те продължиха, но крачките им вече не бяха така уверени. Умората и обезводняването си казваха думата. Преди да настъпи непрогледен мрак, Мърсър поведе Селоме към едно от безбройните скалисти възвишения. Двамата влязоха в една от стотиците пещери в скалата, издълбани от дългогодишната ерозия. Те бяха твърде изтощени, за да разговарят, затова се отпуснаха на каменистата земя и вдъхнаха хладния въздух. Измина половин час, докато Мърсър събра сили да седне и да се облегне на скалата. Той се опита да използва раницата като възглавница, но съдържанието й беше още по-твърдо и грапаво от камъка.
Никой не смееше да събуе ботушите си. Краката им мигновено щяха да се подуят и нямаше да могат да ги обуят отново сутринта. Мърсър само разхлаби връзките си, за да не стягат кожата му.
— Опитай — предложи той на Селоме. — По-хубаво е от секса.
— Сигурно не те бива много по тази част — подразни го тя. — Какво разстояние мислиш, че сме изминали?
— Предполагам, че четирийсет-петдесет километра.
— Тогава сме на половината път до река Адоба.
— За съжаление не. Поради релефа и необходимостта на заобикаляме проклетите хълмове, трябва да сме се придвижили на двайсет и пет километра на изток.
— Значи до реката остават…
— Още седемдесет и пет километра. Ако теренът скоро не стане равен, ще трябва да изминем стотина и повече километра, а телата ни ще загубят още повече енергия през нощта. Утре ще вървим по-бавно и ще продължим да се обезводняваме. Съжалявам, че ти го казвам, но това са фактите.
— Не може ли да се върнем и да рискуваме със суданците?
— Едва ли ще успеем да извървим и половината разстояние до мината. Не забравяй, че карахме половин час, преди да ни нападнат.
— Ще умрем, нали?
— Разбира се. След петдесет години, когато остареем. Но още не сме мъртви, Селоме, пък и съм се измъквал от по-неприятни бъркотии.
Всъщност Мърсър не можеше да си представи по-отчайващо положение, но думите му успокоиха Селоме. Тя допълзя до него и сложи глава на гърдите му. Той нежно погали косите й. Селоме въздъхна и после заспа дълбоко. Но за Мърсър сънят не идваше.
Беше твърде уморен, за да заспи. Безпокоеше го нещо, което Селоме бе казала за усилията на Левин да намери мината на цар Соломон. Това беше археологическо съкровище, находката на века, но Мърсър не можеше да разбере как израелският министър на отбраната смята да го използва, за да придобие власт или да му помогне да се задържи на поста, след като спечели изборите. Нещо не се връзваше. В ребуса имаше още едно парче, за което Селоме не бе споменала.
Ако не беше толкова уморен и измъчван от жажда, Мърсър щеше да поиска обяснение, но докато не бъдеха в безопасност, не можеха да си позволят да изразходват енергия, разговаряйки за нещо, което в момента беше извън контрола им. Преди да заспи, му хрумна още една мисъл — за еритрейските бежанци. Те напускаха един ад, за да отидат в друг. Знаеше, че трудът им ще бъде радушно приет от бунтовниците, които несъмнено в момента бяха в мината. Мърсър осъзна, че борбата им със Селоме за оцеляване е също и надпревара с времето.
На зазоряване Селоме се събуди преди него и леките и движения го разсъниха. Двамата се бяха притиснали един до друг през нощта и бяха преплели крака. Позата беше интимна — като на любовници — и в продължение на няколко секунди те мълчаливо се наслаждаваха на близостта си. Едва когато Селоме опита да се надигне, двамата осъзнаха колко са схванати мускулите им. Тя изохка и лицето и се изкриви от болка.
— Господи — изпъшка и Мърсър.
Селоме започна да раздвижва крайниците си и той направи същото. Ставите им пукаха и Мърсър разбра как се чувства Хари Уайт всяка сутрин.
Мисълта за стария му приятел предизвика прилив на адреналин към сърцето му. Той се почувства достатъчно силен и направи знак на Селоме, че е време да тръгват. Беше шест сутринта и имаха два часа, преди слънцето да нагрее пустинята.