Мината на цар Соломон
- Автор: Дю Брюл Джек
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Мината на цар Соломон». Краткое содержание книги:
Филип Мърсьр е надарен с необикновен талант като геолог и с интелект, равен на съобразителността и смелостта му. Той бързо се превръща в легенда.
Сред силните на деня най-малко две групировки се нуждаят от помощта му. Когато едната отвлича и държи като заложник най-стария му приятел, Мърсър е принуден да изпълни исканията на похитителите. Не е ясно на кого служат, но жестокостта им е безспорна.
В безмилостен и враждебен свят, разтърсван от насилие, Мърсър бърза да намери съкровището, единственото нещо, което ще спаси приятеля му. Но местонахождението му е загадка. Той е възпиран от брутални конкуриращи се сили и неочаквано научава, че залогът е много по-висок…
— Е, шибани негри — изрева той на суданските бунтовници, скупчили се до камионите. — Докато бежанците дойдат, вие, негодници, ще бъдете миньори. Досега получавахте заповеди от Махди, но от този момент Махди ще получава заповеди от мен. Докато взема списъка, искам десет души да разтоварят запасите и да разпънат палатките. Останалите ще разтоварят съоръженията и ще отделят подземната техника от онази за повърхността. Ако не знаете за какво служи нещо, питайте или мен, или някой от другите бели миньори. А вие, белите, ще разтоварите експлозивите и ще ги наредите не по-близо от петстотин метра от мината и от лагера. А сега някой да ми доведе трите чернилки, които са били тук, когато разузнавачите са пристигнали.
Хабте седеше окован в белезници в сянката на фиата заедно с двамата еритрейски шофьори. Никой от тях не разбираше какво става. И тримата бяха уплашени, но след случилото се в Асмара Хабте очакваше нещо подобно. Реши, че тези хора са съюзници на нападателите на Мърсър и Селоме на пазара. Европейците, които бе видял в хотел „Амбасойра“, още не се бяха появили. Когато пристигнеха, Хабте знаеше, че не може да очаква помощ от тях. Този път врагът на врага му не беше негов приятел.
Суданските бунтовници се приближиха и направиха знак с автоматите си на тримата да ги последват. Абебе започна да се моли на глас. Хабте бе гледал смъртта в очите много пъти и нямаше да намерение да показва страха си.
След няколко минути дойде Джопи. Коремът му бе увиснал над колана. Той огледа изпитателно тримата пленници и се вторачи в Хабте, защото разбра, че им е водач. С небрежност, която създаваше невярна представа за бруталността на действието му, Хофмиър пристъпи напред, сложи ръце на раменете на Абебе и го блъсна в шахтата.
Викът на еритрееца отекна в ямата и постепенно отсдабна, докато накрая бе прекъснат от милостивата смърт. Хабте дори не мигна, когато очите на Джопи се впиха в него. Хофмиър очакваше реакция, но еритреецът остана безстрастен.
— А, ти си арогантен негър, а? — каза Джопи. — Искаш ли да бутна и другия ти приятел в дупката, или ще започнеш да отговаряш на въпросите ми?
Хабте положи усилия да не отбележи, че южноафриканецът не е попитал нищо. Знаеше, че подобна реплика ще стане причина за смъртта на другия шофьор. Той наведе глава в знак на подчинение и Хофмиър се почувства победител. Подобно на мнозина свои сънародници, които не бяха отделили време да разберат африканските традиции, Джопи реши, че мълчанието на Хабте означава примирение.
— Така е по-добре. Защо не ми кажеш какво правехте в отсрещния край на долината?
Балансирайки между желанието си да предизвика южноафриканеца и мисълта, че колкото по-дълго остане жив, толкова по-големи са шансовете му да избяга, Хабте разказа на Хофмиър всичко.
Час по-късно камионите се отдалечиха от италианската мина, за да могат работниците да разположат лагера близо до древната.
В ПУСТИНЯТА
Обмисляйки случилото се по-късно, Мърсър реши, че можеше да рискува и отново да мине по минираното поле, след като суданците се бяха оттеглили, за да вземе някои потребни неща от изгорялата тойота, особено манерките с вода и сателитния телефон. Всичко в раницата, която носеше, беше непотребно, като се имаше предвид предстоящото изпитание. До настъпването на нощта оставаше само час.
Без храна можеха да издържат две седмици, но липсата на вода щеше да ги убие много преди да умрат от глад. Устата му бе пресъхнала. На езика му сякаш имаше люспи като по тялото на пустинно влечуго. Последния път, когато преглътна, гърлото го заболя, все едно бе посипано с натрошено стъкло. И Селоме не беше в по-добро състояние, докато двамата вървяха под лъчите на безпощадното африканско слънце. Мърсър изчисли, че ще бъдат мъртви най-много до трийсет и шест часа, ако не намерят вода. Откровеността на Селоме, с която му разказа за себе си, за мисията и за мината на цар Соломон, го беше въодушевила за известно време, но после съзнанието му се съсредоточи единствено върху разстоянието.
Слънцето залязваше зад гърба им и пустинята се озари в пурпурночервена светлина в различни нюанси и оттенъци, заради които стръмните планини приличаха на далечни приказни замъци. При нормални обстоятелства гледката би ги накарала да спрат и да й се възхитят, но опасявайки се от приближаването на мрака, те продължиха да вървят, макар да забавяха крачка с всяка изминала минута.
Селоме и Мърсър използваха парчета от дрехите си, за да покрият главите си, и дишаха през носа, за да намалят загубата на течности. Опитаха всеки номер, който знаеха, но въпреки това усилията им бяха безрезултатни. Ако носеха компас или можеха да се ориентират по звездите, щяха вървят и в хладната нощ, но бяха принудени да се придвижват само на дневната светлина и слънцето беше единственият им водач. И след дългия ден, без още да знаят колко им остава, започнаха да мислят, че ще умрат.