Мината на цар Соломон
- Автор: Дю Брюл Джек
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Мината на цар Соломон». Краткое содержание книги:
Филип Мърсьр е надарен с необикновен талант като геолог и с интелект, равен на съобразителността и смелостта му. Той бързо се превръща в легенда.
Сред силните на деня най-малко две групировки се нуждаят от помощта му. Когато едната отвлича и държи като заложник най-стария му приятел, Мърсър е принуден да изпълни исканията на похитителите. Не е ясно на кого служат, но жестокостта им е безспорна.
В безмилостен и враждебен свят, разтърсван от насилие, Мърсър бърза да намери съкровището, единственото нещо, което ще спаси приятеля му. Но местонахождението му е загадка. Той е възпиран от брутални конкуриращи се сили и неочаквано научава, че залогът е много по-висок…
Той бе забравил за Селоме, но я усети, че се свлича на земята. Мърсър също нямаше сили да спре падането си и главата му тупна на пясъка. След няколко минути осъзна, че Селоме е изгубила съзнание. Мърсър се вторачи в сумрака пред тях и видя, че отново са стигнали до планина — солидна преграда от скали, простираща се отвъд полезрението му. Той замига усилено, но не забеляза нищо, което би могло да ги преведе покрай поредното препятствие.
Мърсър се изви бавно като змия, сменяща кожата си, и свали раницата от гърба си. Ако бе помислил какво се готви да направи, нямаше да го предприеме, но двамата със Селоме вече нямаха избор. Ръцете му бяха почернели от слънцето. Той извади джобно ножче от панталона си и сряза ръката си.
От раната бликна кръв и Мърсър я притисна до устните на Селоме. Ако беше в съзнание, тя никога не би нарушила най-древното табу на човечеството, но организмът и жадуваше за някаква течност. Селоме изпи животворната кръв и започна да се свестява. Преди тя да разбере, какво е направил, Мърсър дръпна ръката си, превърза я с парче плат и избърса лицето й. Наведе се към нея, когато Селоме отвори очи.
— Какво стана?
— Изгуби съзнание. Падна на земята и устната ти се разкървави. Добре ли си?
— Мисля, че да. — Тя облиза устни, опитвайки се определи какъв е вкусът им.
— Слънцето ще изгрее след няколко минути. Трябва да намерим убежище. Можеш ли да вървиш?
Тя кимна, но когато се опита да стане, отново падна, сетне го погледна умолително и уплашено.
— Вече сигурно не си по-тежка от раницата. — Мърсър опита да се усмихне, но мускулите на лицето му не се подчиниха. — Ще те нося.
Не обърна внимание на учудването, изписано на лицето й, и я вдигна с такава лекота, че Селоме се изуми. Мърсър я пусна на земята, обърна се и се наведе, за да й по-лесно да се качи на гърба му.
Селоме беше слаба и бе загубила още няколко килограма през последните четирийсет и осем часа, но въпреки това тежестта й го караше да залита. Мърсър се опита да не мисли за болката и тръгна. Селоме подпря брадичка на рамото му и той чуваше равномерното й дишане. Не хранеше надежда, че ще я пренесе чак до река Адоба. Щеше да му провърви, ако до няколко минути намереше пещера. Изгрееше ли слънцето, силите щяха да го напуснат за последен път.
— Не виждам, Селоме. Търси пещера.
Краката му се разтрепериха само след десетина метра.
Измина още един мъчителен час, през който Мърсър носеше Селоме на север. Беше безчувствен към болката и използваше остатъка от енергията си така, както пламъкът проблясва най-силно, преди да угасне. Слънцето печеше безпощадно и сякаш го притискаше към земята. Стори му се, че Селоме отново е загубила съзнание, но тя изведнъж извика като уплашена птица. Ръката й сочеше някъде напред, но Мърсър не можа да види какво е забелязала. Ярката светлина се бе превърнала в постоянна завеса и едва когато се приближиха, той съзря тъмните очертания на пещера.
Селоме се изхлузи от гърба му и падна, но Мърсър не забеляза това. Силите му бяха преминали предела си. Досущ смъртно ранено животно, той искаше да намери място, където да се скрие и да умре. Мърсър се свлече на колене, запълзя слепешката към хладната пещера и спря едва когато главата му се удари в камък. Селоме се довлече след няколко минути и се отпусна неподвижно до него.
Мърсър знаеше, че никога повече няма да стане. Главата му пулсираше ожесточено. Имаше чувството, че ще се пръсне при най-лекото докосване. Той хвана ръката на Селоме. Всяка клетка в тялото му копнееше за вода, но остатъците от разсъдъка му знаеха, че няма да намери.
— Тук ще умрем — промълви Мърсър. — Съжалявам. Селоме се претърколи до него, за да види лицето му.
Кожата му бе посивяла и напукана. Устните му бяха покрити с мехури и приличаха на инфектирана рана. Селоме видя собственото си безпокойство в очите му, защото и тя изглеждаше също толкова зле.
— Ще ти чета, за да минава по-бързо времето — предложи Селоме.
Той я погледна учудено, подозирайки, че тя вече е загубила представа за реалността.
Но Селоме взе от пода на пещерата някаква книга с кожени корици, разтвори я и се вторачи в напосоки избраната страница.
— Хей, това е Шекспир. На италиански е, но ще ти превеждам.
— Какво друго? — Мърсър беше твърде изтощен, за да изпитва някакви чувства, освен отчаяние от приближаващата се смърт.
— Моля?
— Какво друго има в пещерата?