Мината на цар Соломон
- Автор: Дю Брюл Джек
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Мината на цар Соломон». Краткое содержание книги:
Филип Мърсьр е надарен с необикновен талант като геолог и с интелект, равен на съобразителността и смелостта му. Той бързо се превръща в легенда.
Сред силните на деня най-малко две групировки се нуждаят от помощта му. Когато едната отвлича и държи като заложник най-стария му приятел, Мърсър е принуден да изпълни исканията на похитителите. Не е ясно на кого служат, но жестокостта им е безспорна.
В безмилостен и враждебен свят, разтърсван от насилие, Мърсър бърза да намери съкровището, единственото нещо, което ще спаси приятеля му. Но местонахождението му е загадка. Той е възпиран от брутални конкуриращи се сили и неочаквано научава, че залогът е много по-висок…
Сред необятното пространство на дивата пустош напредването им приличаше на пълзене на насекоми по огромна маса. Въпреки това за тях всяка стъпка беше лична победа срещу опустошителното действие на жаждата и изтощението. След два часа Селоме поиска почивка, но Мърсър настоя да продължат и я потупа окуражително по рамото. Тя се движеше като автомат. Походката и беше механична и вече не размахваше ръце, защото усилието беше твърде голямо. След още два часа Мърсър не успя да я разубеди и тя се отпусна на земята в сянката на малка гранитна скала. Той седна до нея, отброи петнайсет минути, наблюдавайки часовника си, стана, олюлявайки се, и протегна ръка към нея, за да и помогне да се изправи.
Опитвайки се да поддържа равномерно темпо, Мърсър започна да брои крачките си, като смяташе да спрат, когато станат две хиляди, защото това щеше да означава, че са изминали километър и половина. Но щом стигна до набелязаното число, разбра, че са извървели едва половината от това разстояние. Отказа се да брои и продължи да се влачи по пясъка. Следващата им почивка щеше да бъде, когато Селоме нямаше да има повече сили да продължи да върви. Но стана така, че Мърсър пръв почувства нужда да спре.
Точно след обяд, в края на поредната безименна планина, той видя пещера, подобна на онази, в която бяха пренощували, и поведе Селоме към нея, възнамерявайки да изчакат там преминаването на най-горещите часове на деня. Главата го бе заболяла от безмилостното слънце. Виеше му се свят и му се догади от съкрушителната му сила.
— В три часа ще продължим — успя да каже Мърсър и после изпадна в унес, който не беше нито сън, нито будно състояние, а празна зона между двете.
В три часа никой от тях не се размърда, затова тръгнаха отново едва по здрач. Вървяха толкова бавно, че едва ли щяха да стигнат до следващото възвишение, където да намерят убежище, преди силите им да са ги напуснали напълно. До смъртта от дехидратация оставаше още един мъчителен ден. Но решителността и волята им не намаляваха вероятността, когато спрат да пренощуват, после да не успеят да се събудят.
— Мислиш ли, че ще можеш да вървиш след залез слънце?
Селоме кимна и след кратко мълчание попита:
— Няма ли да се изгубим?
— Вече се изгубихме — призна Мърсър.
Двамата продължиха. Можеха да изминат по-голямо разстояние в мрака, независимо от посоката. Не биваше да спират. Седенето и чакането не бяха сред възможностите им за избор. След час, без да съзнава, че е минало толкова много време, той възобнови разговора.
— Може да си починем отново утре и вероятно ще извървим още няколко километра следващата нощ, но това ще бъде за последно.
Селоме се забави с половин час с отговора си, но този факт остана незабелязан в отчаянието им.
— Манастирът не е ли от тази страна на реката?
— Така казаха Хабте и Гиби — рече Мърсър след четиристотин метра.
— Да се надяваме, че е наблизо — промълви Селоме след двайсет минути.
Мракът падна бързо и внезапно изсмука жегата от пустинята. Звездите се появиха и заблестяха със студена и безразлична светлина. Температурата спадна с двайсет градуса и Мърсър и Селоме установиха, че могат да изминават по-големи разстояния между почивките, които станаха по-кратки. През първата част от нощта те за пръв път изпитаха слаба надежда.
Но в полунощ силите им отново намаляха и умората пречупи волята им. От средно три километра за час скоростта им спадна само до осемстотин метра и с всеки изминал час вървяха все по-бавно. Жаждата вече не беше само мъчителен копнеж, а нанасяше все по-големи поражения на организма им. Следващите дванайсет часа щяха да доведат до остро и вероятно необратимо увреждане на бъбреците и после бързо щеше да настъпи смъртта.
В пет часа се зазори. Учудващо, но бяха извървели почти трийсет километра. Пътят им на изток стана по-пряк, когато разстоянията между хълмовете се увеличиха. Оставаха още неизвестен брой километри и когато започна да търси друга пещера, Мърсър разбра, че няма да види края на това пътешествие. След като слънцето отново залезеше, можеха да извървят още няколко километра, но по всяка вероятност тази почивка щеше да е последната. В отчаянието си той изсмука кръвта, която капеше от напуканите му устни.
Очите му почти се затвориха от обезводняването и топлината на бързо настъпващия изгрев. Няколко метра по-нататък всичко стана ослепително бяло. Парещата болка в очите му обаче не беше нищо в сравнение с жаждата, изгаряща гърлото му. Камъчето, което държеше в устата си, вече не можеше да подлъже слюнчените жлези да произвеждат секрет. Организмът му копнееше за вода и съзнанието му започваше да се унася във фантазии. Мърсър сякаш чу ромолене на поток само на стотина метра и дори ветрецът донесе мирис на влага. Но докато се приближаваха, миражът се придвижваше по-нататък, и Мърсър автоматично поемаше към новата цел.