Мината на цар Соломон
- Автор: Дю Брюл Джек
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Мината на цар Соломон». Краткое содержание книги:
Филип Мърсьр е надарен с необикновен талант като геолог и с интелект, равен на съобразителността и смелостта му. Той бързо се превръща в легенда.
Сред силните на деня най-малко две групировки се нуждаят от помощта му. Когато едната отвлича и държи като заложник най-стария му приятел, Мърсър е принуден да изпълни исканията на похитителите. Не е ясно на кого служат, но жестокостта им е безспорна.
В безмилостен и враждебен свят, разтърсван от насилие, Мърсър бърза да намери съкровището, единственото нещо, което ще спаси приятеля му. Но местонахождението му е загадка. Той е възпиран от брутални конкуриращи се сили и неочаквано научава, че залогът е много по-висок…
Възможно ли беше? В съзнанието му проблясна слаба надежда.
Селоме се огледа.
— Господи! Храна! Вода! — Тя се разрида.
Въздухът в пещерата стана по-приятен, когато Селоме махна тапата на едно от шишетата. Тя го поднесе към устата си и Мърсър видя как водата потича по брадичката и, омекотява устните и и овлажнява езика й. Селоме затвори очи от удоволствие.
Мърсър се зарадва. Не защото водата щеше да спаси живота му. Това не беше първата му мисъл. Оцеляването на Селоме беше много по-важно от неговото собствено.
Той искаше да си припише заслугата, че я бе спасил, но нейната смелост и решителност му бяха дали сили да продължи. Бе го вдъхновила с душевната си сила и бе донесла и неговото спасение. Докато изпадаше в безсъзнание, Мърсър видя, че Селоме напълни устата си с вода, допря устни до неговите, разтвори ги и пусна живителната течност. Миг по-късно той изгуби съзнание, но дишането му стана равномерно, а лицето му се разтегли в лека усмивка.
МАНАСТИРЪТ „ДЕБРЕ АМЛАК“
Непознато усещане събуди Мърсър. „Дюшек! Господи!“ Макар че дюшекът бе изтънял до дебелината на одеяло и бе покрит с чаршаф от груб памук, Мърсър имаше чувството, че лежи в пухести облаци. Цялото тяло го болеше, особено краката. Но болката беше окуражаваща, защото показваше, че е жив. Той се размърда и мехурите на петите му се пукнаха. Мърсър изохка, седна в леглото и хвана изранената си пета. Зрението му мигновено се замъгли и му се зави свят. Той се отпусна отново на възглавницата и забрави за подпухналите си крака.
„Селоме!“ Образът и изпълни съзнанието му и Мърсър отново се надигна, размахвайки ръце, за да се освободи от оплетените чаршафи. Трябваше да я намери. Нищо друго нямаше значение. Тогава чу глас и погледна надясно. Стаята беше малка и имаше място само за легло, бюро и стол. Стените бяха бели и чисти, подът грижливо изметен, а през прозореца се виждаше, че навън е паднал здрач. Разпятието над бюрото беше единствената украса в помещението. До леглото стоеше младеж, облечен в дълго расо. Той заговори на еритрейски, без да забелязва, че Мърсър не го разбира.
— Селам — най-после успя да изграчи Мърсър.
— Селам, селам. Кемайла-ха?
Момчето сигурно го питаше как се чувства.
— Хмак. — Зле. Това бяха единствените няколко думи, които Мърсър знаеше.
— Шемай Тедла ию — каза младежът и посочи гърдите си. — Мен шем-ка?
Мърсър разбра, че името на монаха е Тедла, и посочи себе си.
— Мърсър. — После добави: — Селоме?
Отговорът на момчето беше дълъг, но Мърсър не разбра нищо и въздъхна отчаяно. Тедла наля вода от глинена стомна и му я даде.
Мърсър пресуши чашата, намести се под грубите одеяла и заспа. Следващия път, когато се събуди, беше сам и в стаята беше полутъмно, на бюрото гореше свещ. На светлината на пламъка Мърсър видя, че са му оставили купа с плодове. Той се бе възстановил достатъчно, за да чувства глад, и изяде две манго и един банан. После го обзе немощ и отново заспа.
Когато се събуди, свещта бе угаснала. Отвъд стените на стаята отекваше монотонен звук. Мърсър беше дезориентиран и почти паникьосан от мрака, безпомощността си и слабия шум. Съзнанието му бавно го върна в настоящето и ритъмът на сърцето му се успокои. Звукът приличаше на песен, повтарящ се напев. Спомни си всичко — вървенето през пустинята и как Селоме намери вода в пещерата. В съзнанието му пробягаха неясни образи на мъже, които носеха него и Селоме по стръмна пътека към някаква стара сграда. Той се усмихна и остави монасите да го приспят със среднощната си молитва. Бяха успели да се доберат до манастира.
Когато слънцето го събуди, Мърсър имаше достатъчно сили, за да стане от леглото и да се облече. Дрехите му бяха изпрани и сложени на бюрото. Той се изненада, когато установи, че трябва да използва гърнето, оставено под леглото. Поне бъбреците му функционираха.
Мърсър излезе в коридора и почувства, че губи сили, но продължи да върви покрай затворените врати, докато стигна до трапезарията, където имаше голяма маса. Той седна на един от столовете и отпусна глава на покривката. Дишането му беше неравномерно. Трябваше да намери Селоме.
Сигурно бе загубил съзнание, защото изведнъж усети, че Тедла го бута по рамото и тихо му говори.
— Къде са другите? — попита Мърсър.
Младежът му направи знак да чака и излезе от стаята, а минута по-късно се върна с друг, по-възрастен монах, който внушаваше спокойствие, утеха и доверие. Това не се дължеше само на побелялата брада и дългото му черно расо. В очите му имаше нещо, което изразяваше състрадание и разбиране.
— Селам — поздрави го Мърсър. — Говорите ли английски?