Ловци на мамути
- Автор: Оел Джийн М.
- Серия: earth’s children #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловци на мамути». Краткое содержание книги:
У Джондалар също се бореха противоречиви желания. Почти не се замисляше върху предложението, което му бе направено, освен, че искаше да намери причина, за да откаже, без да обиди Талут и Мамутоите. Та той беше Джондалар от Зеландониите и знаеше, че брат му бе прав. Той никога не би могъл да бъде друг. Искаше да се прибере у дома, но това бе по-скоро упорствуващ копнеж, отколкото неотложна необходимост. Не беше възможно да разсъждава в друг план. Неговото родно място бе толкова далеч, че само пътешествието до там щеше да му отнеме цяла година.
Бъркотията в ума му беше заради Айла. Макар че никога не му бяха липсвали благоразположени партньорки, повечето, от които охотно биха се свързали по-трайно с него, никога досега не беше срещал жена, която да е желаел така силно, както Айла. Никоя от жените от неговия народ и никоя от тези, с които се бе запознал по време на пътешествията си, не бе успяла да го доведе до това състояние, което бе наблюдавал при други, но което самият той не бе изживявал, докато не се запозна с нея. Обичаше я повече, отколкото мислеше, че изобщо е възможно. Тя бе всичко, което търсеше в една жена, че дори и повече. Не можеше да си представи да живее без нея.
Но същевременно съзнаваше, че това би било равносилно на опозоряване. Защото точно тези нейни качества, които го привличаха — съчетанието между невинност и мъдрост, честност и загадъчност, самоувереност и уязвимост — бяха следствие от същите обстоятелства, които биха могли да го накарат отново да изпита болката от срама и заточението.
Айла е била отгледана от Клана, народ, който бе различен в много необясними отношения. За повечето народи, които той познаваше, съществата, наричани от нея Клан, не бяха хора. Бяха животни, но не като другите, създадени от Майката, за да задоволяват нуждите на хората. Макар и да не се признаваха, сходствата между тях се отчитаха, но очевидните човешки белези на Клана не предизвикваха братски чувства. На тях гледаха по-скоро като на заплаха и наблягаха на различията. За хора като Джондалар Кланът беше отвратителен животински вид, който дори не беше включен в пантеона на създанията на Великата Земя Майка, сякаш бяха същества, пръкнали се от някакво необяснимо зло.
Но на дело взаимното зачитане на общата им човешка природа бе по-силно, отколкото на думи. Родът на Джондалар бе навлязъл в територията на Клана едва преди няколко поколения, като често се бе настанявал насилствено в благоприятни за живеене местности, изобилстващи на паша и дивеч, прокуждайки Клана в други области. Но така както вълчите глутници си поделят териториите и ги отстояват една от друга, за разлика от други същества — хищници или лешояди, приемането на границите между обитаваните от тях райони беше мълчаливо споразумение, че са от един и същ биологичен вид.
Джондалар беше проумял, горе-долу по същото време, когато осъзна чувствата си към Айла, че целият живот е творение на Великата Земя Майка, включително плоскоглавците. Но макар да я обичаше, беше убеден, че сред неговия народ Айла би била чужда. Имаше нещо повече от връзката и с Клана, което я правеше по-низше същество. На нея щяха да гледат като на уродливо създание, заклеймено от Майката, защото е родила дете от смесени духове, полуживотински и получовешки.
Това табу беше всеобщо. Всички народи, с които Джондалар се беше срещал по време на пътуванията си, вярваха в него, макар и с различна сила. Някои не допускаха съществуването на такова презряно същество, други гледаха на това като на неприятна шега. Ето защо той бе толкова поразен, когато завари Ридаг в Лъвския бивак. Беше сигурен, че на Нези никак не и е било лесно и че в действителност си е навлякла жестоки упреци, породени от предразсъдъци. Само някой искрено уверен и сигурен в положението си би се осмелил да се изправи срещу хулителите, и накрая тя бе успяла да се пребори единствено благодарение на истинската си човечност и милосърдие. Но дори Нези не бе споменала за сина, за който Айла и беше разказала, когато се опитваше да убеди останалите да я приемат.
Айла не знаеше за болката, която Джондалар почувства, когато Фребек и се присмя, макар че бе очаквал нещо по-лошо. Неговата болка, обаче, бе нещо повече от обикновено съчувствие към нея. Цялата остра свада му напомни за една случка, когато чувствата му го бяха подвели и бяха извадили наяве собствената му дълбока и потулена мъка. Но още по-лоша бе неговата собствена неочаквана реакция. Именно това беше причината за неговото терзание сега. Джондалар все още се червеше от вина, защото за момент изпита унижение от връзката си с нея, когато Фребек избълва хулите си. Та как може да обича една жена и да се срамува от нея?