Ловци на мамути
- Автор: Оел Джийн М.
- Серия: earth’s children #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловци на мамути». Краткое содержание книги:
Още от онова ужасно време, когато беше млад, Джондалар полагаше неимоверни усилия да се владее, но сега изглежда не бе в състояние да се справи с противоречивите чувства, които го измъчваха. Искаше да вземе Айла със себе си и да я отведе у дома. Искаше да я представи на Даланар и на хората от своята Пещера, на майка си, Мартона, на по-големия си брат и по-малката си сестра, на братовчедите си и на Зеландони. Искаше му се да я приемат добре, да създаде собствено огнище с нея, място, където тя би могла да роди деца, вероятно създадени от неговия дух. Не му трябваше никой друг на земята, макар че сърцето му се свиваше при мисълта за презрението, което би се изляло върху него за това, че е довел такава жена у дома, пък и не му се искаше да излага и нея на такова отношение.
Особено ако не се налагаше. Да ще само да си мълчи за Клана, тогава никой няма да разбере. И все пак какво би могла да отговори, ако някой я попита кой е нейният народ? Откъде е? Хората, които я бяха отгледали, бяха единствените, които тя познаваше, освен, ако… не приемеше предложението на Талут. Тогава щеше да стане Айла от Мамутоите, все едно, че се е родила сред тях. Особеният и начин на произнасяне на някои думи би могъл да се приеме просто като акцент. Знае ли човек? — помисли си той. Може пък наистина да е Мамутои. Може родителите и да са били такива. Тя не ги помни.
Но ако стане Мамутои, може да реши да остане при тях. Ами ако наистина постъпи така? Ще бъда ли аз в състояние да остана? Бих ли могъл да приема този народ като свой? Тонолан успя. Дали бе обичал Джетамио повече, отколкото аз обичам Айла? Да, но нейният народ бяха Шарамудоите. Тя бе родена и бе израснала сред тях. А Мамутоите са толкова народ на Айла, колкото и мой. Но ако може да е щастлива тук, тя би могла, да се чувства така и при Зеландониите. Да, но ако стане Мамутои, може да не пожелае да дойде с мен при моя народ. Никак няма да и е трудно да си намери някого тук… Уверен съм, че Ранек в никакъв случай не би и отказал.
Айла усети, че той я притисна собственически и се почуди какво ли го бе подтикнало. Видя напред ивица храсти, вероятно беше малка река, и пришпори Уини към нея. Конете подушиха водата и не чакаха да ги подканят. Когато стигнаха потока, Айла и Джондалар слязоха от конете и се огледаха за място, където да седнат удобно.
Там, където водата миеше бреговете на рекичката, се забелязваше заледяване, което както знаеха от опит, бе само началото. Бялата преграда, която се изграждаше пласт подир пласт от тъмните води, които все още се движеха бързо в средата на рекичката, щеше да се увеличава с нарастването на сезона и щеше да добие завършен вид като скове бурния поток, докато се смени сезонът. Тогава водата отново щеше бликне в стремежа си към свобода.
Айла отвори една малка кутия, направена от твърда необработена кожа, в което беше сложила храна за двамина, малко сушено месо, за което предполагаше, че е от зубър, кошничка сухи боровинки и малко сливи. Извади парче медно сивкав железен пирит и кремък, за да запали огън, на който да свари вода за чай. Джондалар отново се възхити от лекотата, с която тя запали огъня с помощта на възпламенителния камък. Това си беше магия, чудо. Никога не беше виждал такова нещо преди да срещне Айла.
Каменистият бряг на нейната долина беше обсипан с буци железен пирит. Нейното откритие, че при удара на кремък о железен пирит може да се извлече достатъчно дълга и силна искра, която да запали огън, беше случайност, но тя беше готова да се възползва от нея. Огънят и беше угаснал. Тя знаеше как да го запали посредством трудоемкия процес, използван от повечето народи — чрез въртене на пръчка в дупка, пробита в парче дърво, докато при триенето се отдели достатъчно топлина, от която да се получи горяща главня. И тогава беше разбрала как да приложи принципа — беше взела по грешка буца железен пирит, вместо каменния чук за оформяне на кремъчни изделия и беше извлякла първата искра.
Джондалар беше научил тази техника от Айла. Работейки с кремъка, често беше получавал малки искри, които възприемаше като израз на живия дух на камъка, освободен в процеса на обработката. Не му беше хрумвало да запали огън от искрите. Но тогава той не беше сам в долина на ръба на оцеляването; около него обикновено имаше хора, а при тях почти винаги гореше огън. Искрите, които получаваше само с кремък, обаче, обикновено не бяха достатъчно силни, за да запалят огън. Именно постигнатата от Айла случайна комбинация между кремък и железен пирит създаваше искрата, която можеше да се превърне в огън. Той веднага оцени стойността на процеса и на запалителните буци железен пирит, както и изгодата от това да се пали огън така лесно и бързо.