Ловци на мамути
- Автор: Оел Джийн М.
- Серия: earth’s children #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловци на мамути». Краткое содержание книги:
Докато се хранеха се смееха на лудориите на Рейсър, който подмамваше майка си да играе с него, сякаш казваше: „Хвани ме, ако можеш“, а после и двата коня се търкаляха по земята и ритаха с копита във въздуха на една пясъчна ивица, закътана от вятъра и стопляна от слънцето. И двамата внимателно избягваха да споделят мислите, които се въртяха в главите им, смехът ги накара да се поотпуснат, а уединението и спокойствието им припомниха дните на тяхната близост в долината. Когато отпиваха от горещия чай, вече бяха добили нагласа за разискване на по-трудни теми.
— Струва ми се, че на Лати би и доставило удоволствие да гледа как си играят конете — отбеляза Джондалар.
— Да. Тя наистина обича конете, нали?
— Тя обича и теб, Айла. Започнала е много да ти се възхищава — каза Джондалар и като се поколеба продължи — Много хора тук те харесват и ти се възхищават. Не ти се ще наистина да се върнеш в долината и да живееш сама, нали, Айла?
Айла сведе очи към чашата в ръцете си, поразклати остатъка от чай с листенцата и отпи от него.
— Приятно е, че пак сме само двамата, насаме. Не съзнавах, че ще се почувствам толкова добре, когато се измъкна от всичките тези хора, а в пещерата в долината останаха някои мои вещи, които би искала да са с мен. Но ти си прав. Сега, когато срещнах Другите, не искам да живея самичка през цялото време. Харесват ми и Лати, и Диджи, и Талут и Нези, всички… без Фребек.
Джондалар въздъхна с облекчение. Първото и най-голямо препятствие беше лесно преодоляно.
— Фребек е само един-единствен човек. Не бива да позволяваш на едного да провали всичко. Талут… и Тюли… нямаше да ни поканят да останем тях, ако не те харесваха и ако не смятаха, че имаш нещо ценно, което можеш да им предложиш.
— Самият ти можеш да предложиш нещо ценно, Джондалар. Искаш ли да останеш и да станеш Мамутои?
— Те се държат любезно с нас, много по-любезно, отколкото повелява обикновеното гостоприемство. Бих останал, най-малкото докато отмине зимата, дори повече; ще ми е драго да им дам всичко, което мога. Но те нямат нужда от моето умение да дялам кремък. Уимез е много по-добър от мен, а и Дануг скоро ще го догони. Вече им демонстрирах копиехвъргача. Видяха устройството му. След известни упражнения ще могат да боравят с него. Просто трябва да имат желание за това. Пък и аз съм Джондалар от Зеландониите…
Млъкна и очите му добиха мъгляво изражение, сякаш се вглеждаше в нещо много далечно. После извърна взор назад, откъдето бяха дошли и челото му се сбърчи, докато се опитваше да намери някакво обяснение.
— Трябва да се върна… някой ден…, ако не за друго, то поне за да кажа на майка за смъртта на брат ми, и да дам възможност на Зеландони да намери неговия дух и да го отведе в отвъдния свят. При това положение не мога да стана Джондалар от Мамутоите, не мога да забравя задължението си.
Айла си вгледа в него внимателно. Знаеше, че той не иска да остане. Не беше заради някакви задължения, макар че вероятно се чувстваше обвързан с тях. Просто искаше да се прибере у дома.
— Ами ти? — попита Джондалар, като се опита да запази неутрален тон и изражение. — Искаш ли да останеш и да се превърнеш в Айла от Мамутоите?
Тя затвори очи, търсейки начин да изрази мислите си, чувствайки, че и липсват думи, или по-точно че не намира подходящите слова или просто думите не бяха достатъчни.
— Откакто Брод ме прокле, аз нямам свой народ, Джондалар. Това предизвиква у мен усещане за празнота. Харесвам Мамутоите и ги уважавам. Чувствам се като у дома при тях. Лъвският бивак е… като клана на Брун… повечето са добри хора. Не знам кой е бил моят народ преди Клана, едва ли някога ще узная, но понякога нощем си мисля… иска ми се да са били Мамутои.
Тя впи поглед в мъжа, в правата му руса коса на фона на тъмната козина на качулката му, в лицето му, за което продължаваше да мисли, че е красиво, макар че той и беше казал, че за мъж не се употребява тази дума, в силното му чувствено тяло и големите му изразителни ръце, в сините му очи, които изглеждаха толкова искрени и разтревожени.
— Но преди да се появят Мамутоите, дойде ти. Ти прокуди празнотата и ме изпълни с любов. Искам да съм с теб, Джондалар.
Напрежението напусна погледа му и отстъпи място на меката и спокойна топлина, с която тя беше свикнала в долината, а после в очите му се появи магнетичното, повелително желание, от което тялото и тръпнеше по своя собствена воля. Тя импулсивно се приближи до него, устните му намериха нейните, ръцете му я прегърнаха.