Ловци на мамути
- Автор: Оел Джийн М.
- Серия: earth’s children #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловци на мамути». Краткое содержание книги:
— Ей, жена, ти много бързо започна да се оправяш с думите. Ще ми стане трудно да се меря с теб на родния си език! — каза той и я прегърна през кръста, после сведе към нея поглед пълен с любов и гордост. — Добре се оправяш с езика, Айла. Усвояваш го невероятно бързо. Как го постигаш?
— Нямам друг избор. Сега това е моят свят. Аз нямам свой народ. За Клана съм мъртва, не мога да се върна там.
— Би могла да имаш свой народ. Би могла да бъдеш Айла от Мамутоите. Стига да искаш. Какво ще кажеш?
— Искам да съм с теб.
— Пак можеш да си с мен. Това, че някои са те осиновили, не означава, че не можеш да си тръгнеш… някой ден. Бихме могли да останем тук… за известно време. А ако е мен се случи нещо — всичко е възможно, нали знаеш — може би няма да ти е толкова зле да си имаш народ. Народ, който те иска.
— Искаш да кажеш, че не би имал нищо против?
— Да имам нещо против? Не, не бих имал нищо против, ако това е твоето желание.
На Айла и се стори, че долови известно колебание в гласа му, но той наистина изглеждаше искрен.
— Джондалар, аз съм само Айла. Нямам народ. Ако бъда осиновена от някой народ, ще си имам някого. Ще бъда Айла от Мамутоите — тя се отдръпва от него и отстъпи назад. — Трябва да помисля за това.
Обърна се и тръгна към багажа, който носеше. „Ако смятам скоро да тръгна с Джондалар, не би трябвало да приемам — помисли си тя. — Не би било честно. Но той каза, че има желание да остане. За известно време. Може би, след като поживее с Мамутоите, ще промени решението си и ще се установи тук.“ Питаше се дали се опитва да си намери извинение.
Бръкна под връхната си дреха за амулета и насочи мислите си към своя тотем: „Пещерен лъв, иска ми се да има някакъв начин да разбера кое е правилно. Обичам Джондалар, но също така искам да принадлежа към свой народ. Талут и Нези искат да ме осиновят, да ме направят дъщеря на Лъвското…Лъвското огнище. И на Лъвския бивак! О, Велик Пещерен лъв, нима си ме насочвал през цялото време, а аз просто не съм забелязвала?“
Тя рязко се обърна. Джондалар все още стоеше там, където го беше оставила, и мълчаливо я наблюдаваше.
— Реших. Ще го направя! Ще стана Айла от Лъвския бивак на Мамутоите.
Тя забеляза, че преди да се усмихне, по лицето му пробягна сянка.
— Това е добре. Айла. Радвам се за теб.
— О, Джондалар. Правилно ли постъпвам? Дали всичко ще бъде наред?
— Това никой не знае. Та кой би могъл да кажа със сигурност? — изрече той, приближавайки се към нея, като поглеждаше с едно око към притъмнялото небе. — Надявам се да е така и за двама ни. — За миг те се притиснаха един към друг. — Мисля, че трябва да се връщаме.
Айла посегна към кутията, за да прибере нещата, но изведнъж забеляза нещо. Снижи се на едно коляно и вдигна един златист камък. Избърса го добре и се вгледа в него по-внимателно. В гладкия камък, който започваше да се затопля в ръцете и, беше затворено като в капсула цяло крилато насекомо.
— Джондалар! Виж! Виждал ли си някога такова нещо? Той го взе от нея, разгледа го внимателно, после я погледна с известно страхопочитание.
— Това е кехлибар. Майка ми има такъв. Много го цени. Този може би е още по-добър. — Видя, че Айла е вперила поглед в него. Изглеждаше слисана. Той не мислеше, че е казал нещо чак толкова поразително. — Какво има, Айла?
— Знак. Това е знак от моя тотем, Джондалар. Духът на Великия Пещерен лъв ми съобщава, че съм взела правилно решение. Той желае аз да стана Айла от Мамутоите!
Докато Айла и Джондалар яздеха обратно към бивака вятърът се усили и макар че беше едва рано следобед, слънцето бе затъмнено от облаци прах, образувани от сухата льосова почва надигаща се от замръзналата земя. Скоро едва намираха пътя през разбушувалата се прашна буря. В сухия мразовит въздух около тях трещяха светкавици, бумтяха и тътнеха гръмотевици. Когато една светкавица проблесна наблизо, последвана от силна гръмотевица, Рейсър се изправи на задните си крака подплашен. Уини изцвили тревожно. Слязоха от нея, за да успокоят уплашения жребец и продължиха пеша, като водеха животните за поводите.
Когато пристигнаха в бивака, вече се бе разразила ураганна прашна буря, която беше затъмнила небето, а носените от вятъра прашинки дращеха кожата им. Като приближиха землянката от черната вихрушка се появи една фигура, която държеше нещо, което плющеше и се напъваше сякаш беше живо същество.
— А, ето ви най-сетне. Бях започнал да се тревожа — надвика Талут воя на вятъра и гръмотевиците.
— Какво правиш? Можем ли да ти помогнем? — попита Джондалар.
— Когато се зададе бурята, направихме заслон за конете на Айла. Не мислех, че ще е прашна. И вятърът го раздроби. Я по-добре ги вкарай вътре. Могат да останат в предверието — каза Талут.