Ловци на мамути

„Колко труден, и удивителен, е бил досегашният и живот — разсъждаваше той. — Изглежда толкова млада, а е преживяла много повече, отколкото мнозина изобщо някога ще преживеят. Колко време е прекарала с тях? Как е успяла да придобие такава вещина в знахарството?“ — чудеше се той. Знаеше, че обикновено такива знания не се предават на пришълци, а тя е била чужденка в много повече отношения, отколкото болшинството хора биха могли да разберат. А ето, че неочаквано се бе разкрил и талантът и за Търсене. Какви ли други неосъзнати дарби притежаваше? Какви ли тайни криеше?

„Силата и се проявява в моменти на криза.“ Спомни си как Айла даваше нареждания на Тюли и Талут. „Дори на мен — помисли си Мамут с усмивка. — И никой не възрази. Тя е родена, за да води другите. Какви ли изпитания е преживяла, та да може да се владее така добре, макар да е толкова млада? Сигурен съм, че Майката има някакви планове за нея. Ами младежът, Джондалар? Благоразположението и към него е очевидно, но дарбите му не са изключителни. Какво ли цели с него?“

Айла вече прибираше останалите пакети с билки, когато внезапно нещо накара Мамут да се вгледа по-внимателно в знахарската и торба от видрова кожа. Стори му се позната. Можеше да затвори очи и съвсем ярко да си представи друга такава торба, която толкова приличаше тази, че извикваше в съзнанието му поток от спомени.

— Айла, мога ли да видя това? — попита той, защото му се прииска да я разгледа по-отблизо.

— Това? Моята торба с церове? — попита тя.

— Винаги съм се чудел как се правят.

Айла му подаде необикновената торба и забеляза причинените от артрита възли върху, дългите му и тънки старчески ръце.

Възрастният шаман я разгледа внимателно. Торбата бе тук-таме протрита; Айла я имаше от доста време. Беше изработена не чрез съшиване или прикрепяне на отделни парчета, а от кожата на едно единствено животно. Вместо да се прави разрез в коремната област на видрата, както се постъпваше обикновено преди да се одере животното, прерязано бе само гърлото, като главата бе останала прикрепена за кожата с тясна ивица на гърба. Костите и вътрешностите бяха изтеглени през врата; изпразнена бе и мозъчната кухина, което я правеше някак си сплескана. След това цялата кожа бе обработена, а на врата с каменно шило бяха пробити дупчици на разстояние една от друга, за да се прокара шнур за завързване, В резултат се бе получила торба от гладка, водоустойчива видрова кожа с непокътнати крака и опашка и с глава, която се използваше като похлупак.

Мамут и я върна.

— Ти ли си я правила?

— Не. Иза прави. Тя беше знахарка от клана на Брун, моя… майка. Тя ме учи още от малка къде виреят растения, как да приготвям цяр, как да използвам. Тя беше болна, не отива на Събиране на Клановете. Брун има нужда от знахарка. Уба много малка, аз съм единствена.

Мамут кимна разбиращо, а сетне се вторачи в нея.

— Кое име спомена преди малко?

— На моята майка? Иза?

— Не, другото. Айла се замисли.

— Уба?

— Коя е Уба?

— Уба е… сестра. Не истинска сестра, но като сестра за мен. Тя е дъщеря на Иза. Сега тя е знахарка… и майка на…

— Това име често ли се среща? — прекъсна я Мамут с едва сдържано вълнение.

— Не… Мисля, не… Креб дава име Уба. Майка на майка на Иза имала същото име. Креб и Иза имали една и съща майка.

— Креб! Кажи ми, Айла, този Креб, имаше ли недъгава ръка и куцаше ли?

— Да — отвърна Айла озадачена. Откъде можеше Мамут да знае всичко това?

— А имаше ли и друг брат? По-млад, но силен и здрав? Айла се намръщи. — Едва смогваше да отговори на нетърпеливите въпроси на Мамут.

— Да. Брун. Той беше водач.

— Велика Майко! Не мога да повярвам! Сега разбирам.

— Аз не разбирам — призна Айла.

— Айла, ела, седни. Искам да ти разкажа една история. Заведе я до едно място край огъня близо до леглото си.

Той приседна на крайчеца на одъра, а тя се разположи на една рогозка, постлана на пода, и вдигна поглед очаквателно.

— Някога, преди много, много години, когато бях много млад, преживях странно приключение, което промени живота ми — подхвана Мамут.

Айла усети, че кожата и настръхва от неочаквано, тайнствено вълнение — стори и се, че може да предугади следващите му думи.

— Манув и аз сме от един и същ бивак. Мъжът, когото майка му избра за свой стопанин, бе мой братовчед. Израснахме заедно и, както често правят младите, все си говорехме как ще направим Пътешествие заедно, но лятото, когато се канехме да тръгнем той се разболя. Беше много зле. Нямах търпение да тръгна на път — бяхме планирали пътешествието с години и все се надявах, че ще се оправи, но болестта бе упорита. Накрая, когато лятото превали, реших да замина сам. Всички ме съветваха да не го правя, но аз не можех да си намеря място.