Тайнственият остров
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Петров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайнственият остров». Краткое содержание книги:
За щастие „Тайнственият остров“ е и още нещо, несрещано твърде често в литературата с напрегнат, приключенски сюжет — това е книга, която облагородява. А чудесната вяра във възможностите на човека, просветеният хуманизъм на героите и неповторимата атмосфера на „Острова“ я обричат на незабравимост.
„Тайнственият остров“ е уникална, защото е едновременно много неща: и приключенска литература, и утопия, и робинзониада, и научно-техническа фантастика, и химн на човешкия труд и творчески възможности, дори истински „екшън“ на моменти или пък криминална литература с интелектуални загадки „а ла Агата Кристи“; понякога се превръща дори в морско-пиратски роман, а през цялото време е и нещо много рядко — чаровен модел на цялата еволюция на човека, от каменните оръдия, първия огън и първите опитомени животни и растения, до телеграфа и Библията. Само че еволюция не за 2 милиона години, а събрана само в две-три.
Може би някои от „по-техническите“ романи на Верн, като „Пътуване до Луната“ или „Капитан Немо“, да имат доста остарели елементи. Не и „Тайнственият остров“. Това е книгата, с която Жул Верн пресече целия XX век и уверено навлиза в XXI. Прочетете я сега. И отново я прочетете след 20 години — да кажем, в 2013-та — може би заедно с вашия син или внук. И ще се убедите, че е така.
Ако не сте съгласни — пишете ни да ви я сменим.
Библиотека СВЕТОВНА ФАНТАСТИКА тогава ще ви предлага вече най-доброто от двадесет и първото столетие.
Сайръс Смит и другарите му бяха готови да се защитават, но макар че бяха решени на всичко, трябваше да бъдат предпазливи. Ако пиратите се отбиеха само на брега, без да навлизат във вътрешността на острова, можеше да не ги открият. Можеше всъщност те да имат само намерение да си налеят вода за пиене от Благодарност и имаше голяма вероятност мостът на реката, който се намираше на миля и половина от нейното устие, и приспособленията в Комините да избягнат от погледите им.
Но защо ли беше издигнат тоя флаг на флагщока на брига? Защо беше и топовният изстрел? Чисто самохвалство навярно, ако с това са искали да покажат, че са встъпили във владение на острова! Сайръс Смит знаеше вече, че корабът беше страхотно въоръжен. А преселниците на остров Линкълн с какво можеха да отвърнат на оръдието на пиратите? Само с няколко пушки.
— Все пак — забеляза Сайръс Смит — позицията ни тук е непристъпна. Врагът няма да успее да открие стария вход за жилището ни, защото сега той е скрит под тръстики и трева, и няма да има възможност да проникне в Гранитния дом.
— Да, но посевите, курникът, кошарата, всичко, всичко! — извика Пенкроф и тупна с крак. — Те могат да опустошат всичко, да опропастят всичко за няколко часа!
— Всичко, Пенкроф — отвърна му Сайръс Смит, — и ние нямаме никаква възможност да им попречим.
— Много ли са? Това е въпросът! — обади се тогава дописникът. — Ако са само десетина, лесно ще им попречим, но ако са четиридесет, петдесет и повече може би!…
— Господин Сайръс — каза тогава Еъртън и пристъпи към инженера, — имам една молба към вас!
— Каква, приятелю?
— Позволете ми да отида на кораба и да проуча какви са силите на неприятеля.
— Но, Еъртън… — поколеба се инженерът. — Вие излагате живота си…
— Какво от това, господине?
— Това е повече, отколкото да изпълните дълга си.
— Аз трябва да изпълня повече от дълга си — отвърна Еъртън.
— С пирогата ли ще отидете до кораба? — запита Джедеон Спилет.
— Не, господине, с плуване. Пирогата не може да мине така незабелязано, както може да се промъкне човек.
— Казвам ви, че излагате живота си! — повтори инженерът.
— Какво от това — възрази Еъртън. — Господин Смит, моля ви, направете ми тая добрина! Това е може би начин да се издигна в собствените си очи!
— Идете, Еъртън — отвърна инженерът, който чувстваше много добре, че отказът му можеше да наскърби дълбоко някогашния престъпник, станал пак честен човек.
— Аз ще ви придружа — каза Пенкроф.
— Вие ми нямате доверие! — отвърна бързо Еъртън. После добави по-смирено: — Жалко!
— Не! Не — възрази бързо Сайръс Смит. — Не, Еъртън! Грешите! Пенкроф ви има доверие! Зле сте разбрали думите му.
— Да, така е — отвърна Пенкроф. — Аз предлагам на Еъртън да го придружа само до островчето. Не е изключено, макар че вероятността е малка, някой от тия мръсници да е слязъл на брега и в такъв случай двама души по-лесно ще му попречат да дигне тревога. Ще чакам Еъртън на островчето, а той ще отиде сам на кораба, щом като желае.
Въпросът беше разрешен и Еъртън се приготви да тръгне. Намерението му беше дръзко, но можеше да успее благодарение на тъмната нощ. А стигнеше ли на кораба, Еъртън можеше да се залови за ватерщагите или за ваштгутенсите и оттам щеше да има възможност не само да преброи престъпниците, но и да подслуша може би намеренията им.
Еъртън и Пенкроф слязоха на брега заедно с другарите си. Там Еъртън се съблече, намаза тялото си с мазнина, за да не изстине във водата, която беше още студена. И наистина можеше да се наложи да остане няколко часа в морето.
Преселниците наметнаха плещите на Еъртън с одеяло и му стиснаха ръка.
Еъртън и Пенкроф се качиха в пирогата.
Беше десет и половина вечерта, когато и двамата изчезнаха в мрака. Другарите им се върнаха да ги чакат в Комините.
Лесно минаха протока и пирогата спря на срещния бряг на островчето. Това стана много предпазливо, тъй като там можеше да се навъртат пирати. Но след като се огледаха добре, се убедиха, че островчето беше пусто. И Еъртън, последван от Пенкроф, го премина бързо и подплаши птиците, които спяха в дупките по канарите. После се хвърли смело в морето и заплува безшумно към кораба — няколко фенера, запалени преди малко на борда, показваха точно къде се намираше той.
А Пенкроф се сгуши в една дупка на брега и зачака другарят му да се върне.
Еъртън плуваше бързо и се плъзгаше най-безшумно във водата. Главата му едва се подаваше, а очите му бяха устремени в мрачния бриг, чиито светлини блестяха във водата. Той мислеше само за задължението, което беше поел, и не искаше и да знае за опасността, която го грозеше не само на кораба, но и във водата, защото наоколо често се навъртаха акули. Течението го носеше и той бързо се отдалечаваше от брега.