Хиляда сияйни слънца

— Дори усещам вкуса на метала още преди главата да ме зацепи.

Понякога Лайла мокри кърпа и я слага на челото му. Това помага донякъде. Помагат и кръглите бели хапчета, предписани от лекаря на Сайед. Но има нощи, когато той стене от болка, очите му кръвясват, целият се тресе. При такива пристъпи Лайла сяда до него, масажира тила му, стиска ръцете му и усеща хладината на брачната му халка в дланта си.

Ожениха се в деня, когато пристигнаха в Мъри. Сайед, изглежда, си отдъхна, когато Тарик му каза, че ще се женят, защото нямаше да му се налага да обсъжда деликатния проблем на незаконното съжителство в хотела му. Сайед е съвсем различен от човека, когото Лайла си е представяла с румено лице и очи като грахчета. Има посребрени червеникави мустаци със завити нагоре тънки краища и дълга рошава коса, сресана назад. Говори тихо и възпитано, има премерена реч и плавни движения.

Сайед беше този, който повика свой приятел молла за тяхната никка, и този, който дръпна Тарик настрани и му даде пари. Тарик не искаше да ги вземе, но Сайед настоя. После Тарик излезе и се върна с две обикновени тънки халки. Ожениха се по-късно същата вечер, след като децата си легнаха.

В огледалото под зеления воал, с който моллата покри главите им, очите на Лайла срещнаха очите на Тарик. Нямаше сълзи, нямаше подобаващи за случая усмивки, нито прошепнати клетви за вечна любов. В пълната тишина Лайла погледна отраженията им в огледалото, преждевременно състарените лица, торбичките и бръчките по някогашните гладки млади лица. Тарик отвори уста и понечи да каже нещо, но точно тогава някой дръпна воала и Лайла не успя да разбере какво всъщност се канеше да каже.

Същата нощ те лежаха на леглото като мъж и жена, а децата спяха до тях на походни легла. Лайла си спомни лекотата, с която някога огласяха въздуха, объркания бурен поток от думи. Спомни си как винаги се прекъсваха, как се дърпаха за яките, за да наблегнат на нещо, как бързо се разсмиваха и колко нетърпеливи бяха да си доставят радост един на друг. Толкова много бяха преживели след онези детски дни, толкова много неща трябваше да се кажат. Но в тази първа нощ съдбовността на всичко това лиши Лайла от думи. Тази нощ й стигаше блаженството да е до него. Блаженството да знае, че той е тук, да усеща топлината му до себе си, да лежи с него, главите им да се докосват, а дясната му ръка да е вплетена в лявата й.

Когато посред нощ се събуди от жажда, откри, че ръцете им все така са вкопчени една в друга с побелели кокалчета, сякаш са деца, стиснали конците на балоните.

Лайла харесва хладните мъгливи утрини на Мъри и ослепителния залез, тъмното великолепие на нощното небе; зеленината на боровете и мекия кафяв цвят на катеричките, стрелкащи се по мощните стволове на дърветата; внезапните проливни дъждове, които подгонват купувачите на сушина в Мола. Харесва магазинчетата за сувенири и всевъзможните хотели и дори оплакванията на местните жители от неспирното строителство, което унищожавало природната красота на Мъри. На Лайла й е чудно, че някой може да се оплаква, задето се строят сгради. В Кабул биха се радвали.