Хиляда сияйни слънца

Мариам се запита дали той ще изпълни присъдата, този симпатичен наглед младеж с вдлъбнати блестящи очи, леко заострено лице и почернял нокът на показалеца, който потропаше по страничната дъска.

— Гладна ли си, майко? — попита младежът.

Мариам поклати глава.

— Имам бисквита. Вкусна е. Вземи я, ако искаш. Нямам нищо против.

— Не. Ташакор, братко.

Той кимна и я погледна жалостиво.

— Страх ли те е, майко?

На гърлото й заседна буца и тя промълви с треперещ глас:

— Да, страх ме е.

— Имам снимка на баща ми. Не го помня. Поправял е велосипеди, само толкова знам. Но не си спомням походката му, нали разбираш, нито смеха му, нито гласа му. — Той погледна настрани, после пак към Мариам. — Майка ми все повтаряше, че бил най-смелият човек, когото познавала. Като лъв беше, повтаряше тя. Но ми разказа, че плакал като дете сутринта, когато комунистите го отвели. Казвам ти го, за да знаеш, че е нормално да те е страх. Не се срамувай от това, майко.

За пръв път този ден Мариам се разплака.

Хиляди очи се бяха устремили към нея. Хората по претъпканите скамейки протягаха шии да я видят по-добре. Цъкаха с език. Още щом Мариам слезе от камиона, стадионът зажужа от шушукане. Когато по високоговорителя обявиха престъплението й, тя си представи как всички клатят глави. Но не погледна, за да види дали от възмущение или снизходителност, от гняв или съжаление. Мариам остана сляпа за всички тях.

Рано същата сутрин се беше опасявала да не започне да се моли и да плаче. Боеше се, че може да пищи или да повръща, или дори да се подмокри. Страхуваше се, че в последните минути от живота й някой животински инстинкт или телесен позор може да я направи за смях. Но когато я свалиха от камиона, краката й не се огънаха, ръцете й не започнаха да се мятат на всички страни. Не се наложи да я влачат. А когато наистина почувства, че залита, си помисли за Залмай, на когото беше отнела любовта на живота, за Залмай, чиито дни щяха да са белязани от скръбта по изчезналия му баща. И тогава крачките й станаха твърди и тя тръгна по-уверено.

Един въоръжен мъж се приближи и й каза да застане до южната греда на вратата. Мариам усети как тълпата настръхна в очакване. Не погледна нагоре. Очите й бяха забити в земята, в сянката й, в сянката на екзекутора, следваща нейната.

Макар да имаше и красиви моменти, Мариам знаеше, че в по-голямата си част животът беше немилостив към нея. Но докато изминаваше последните двайсет крачки, й се прииска да има още малко от него. Щеше й се да може да види отново Лайла, да чуе звънкия й смях, да седне още веднъж с нея на кана чай и натрошена халва под звездното небе. Страдаше, че никога няма да види порасналата Азиза, нямаше да види красивата млада жена, в която щеше да се превърне тя, нямаше да оцветява дланите й с къна и да хвърля ногул на сватбата й. Никога нямаше да си играе с децата й. Толкова би й харесало това — да е стара и да си играе с децата на Азиза.