Хиляда сияйни слънца
- Автор: Хосейни Халед
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дора Барова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хиляда сияйни слънца». Краткое содержание книги:
Тази удивителна история за един негероичен живот с героичен завършек крие неочаквани обрати, трагични и щастливи изненади. От нея отеква свистене на ракети и музика на тамбури, носи се миризма на ориенталски подправки и барутен дим.
„Хиляда сияйни слънца“ е хроника на три десетилетия от потресаващата история на Афганистан, ода за приятелството и саможертвата в името на достойнството и обичта. Книга, която не се забравя и не оставя никого безучастен. Една от малкото книги днес, които ни разтърсват и вълнуват, карат ни да сме по-добри.
Източник: http://www.pe-bg.com/?cid=3&pid=25069
— Невъзможно е — рече търпеливо Мариам като родител на добронамерено, но заблудено дете.
— Ще се грижим една за друга — каза просълзена Лайла, задавяща се от думите. — Както каза. Не, занапред аз ще се грижа за теб.
— О, Лайла джо.
Лайла продължи да пелтечи молби. Да се пазари. Да обещава, че ще поеме изцяло чистенето и готвенето.
— Ти няма да вършиш нищо. Никога повече. Ще си почиваш, ще си поспиваш, ще се грижиш за градинката си. Ако поискаш нещо, само ми казваш, и аз ти го нося. Не прави това, Мариам. Не ме оставяй. Не разбивай сърцето на Азиза.
— Те отсичат ръце за един откраднат хляб — каза Мариам. — А какво според теб ще направят, като намерят убит мъж и видят, че двете му жени са изчезнали?
— Никой няма да разбере къде сме — изрече задъхано Лайла. — Никой няма да ни открие.
— Ще ни открият. Рано или късно. Те са като хрътки. — Гласът на Мариам звучеше тихо и предупредително и на неговия фон обещанията на Лайла изглеждаха нереални, гръмки и глупави.
— Мариам, моля те…
— И когато ни намерят, ти ще си толкова виновна, колкото и аз. Тарик също. Не искам вие двамата цял живот да се криете като бегълци. Какво ще стане с децата ти, ако ви хванат?
Очите на Лайла се замъглиха от парещи сълзи.
— Кой тогава ще се грижи за тях? Талибаните ли? Мисли като майка, Лайла джо. Мисли като майка. Както аз.
— Не мога.
— Трябва.
— Не е справедливо — изхлипа Лайла.
— Справедливо е. Ела тук. Ела легни тук.
Лайла долази до нея и пак сложи глава в скута й. Спомни си всички следобеди, прекарани заедно, когато двете си сплитаха взаимно косите, а Мариам слушаше търпеливо разпокъсаните й мисли и най-обикновени истории с благодарност, с вид на човек, комуто е оказана рядка и жадувана привилегия.
— Справедливо е — каза Мариам. — Аз убих мъжа ни. Лиших сина ти от баща. Не е редно да бягам. Не мога. И да не ни заловят, никога няма… — Устните й потрепериха. — Никога няма да избягам от скръбта на сина ти. Как ще го гледам? Как ще посмея да го погледна в очите, Лайла джо?
Мариам повдигна един заплетен кичур от косата й и го разреса.
— За мен това е краят. Не искам нищо повече. Всичко, за което копнеех като малка, ти вече ми го даде. Ти и децата ти ме направихте много щастлива. Няма страшно, Лайла джо, така е редно. Не бъди тъжна.
Лайла не намираше никакъв смислен отговор. Но въпреки това продължи да бръщолеви несвързано и детински за фиданки, които очакват да бъдат засадени, и за пиленца, които трябва да бъдат отгледани. Говореше за малки къщи в незнайни градове и разходки до пълни с пъстърва езера. А накрая думите пресъхнаха, но не и сълзите и единственото, което й оставаше, беше да се предаде и да хлипа като дете, съкрушено от неопровержимата логика на възрастен човек. Единственото, което можеше да направи, беше да се свие и да зарови за последен път лице в топлия скут на Мариам.
По-късно същата сутрин Мариам уви малко хляб и сушени смокини за закуска на Залмай. Подготви и за Азиза пакетче със смокини и няколко бисквити с формата на животни. Сложи всичко това в книжна торба и я даде на Лайла.
— Целуни Азиза от мен — каза тя. — Кажи й, че е зеницата на моите очи и султанът на сърцето ми. Ще го направиш ли вместо мен?
Лайла кимна и прехапа устни.
— Вземи автобуса и стой с наведена глава.
— Кога ще те видя, Мариам? Искам да те видя, преди да дам показания. Ще им разкажа как стана всичко. Ще обясня, че вината не е твоя. Че трябваше да го направиш. Те ще разберат, нали, Мариам? Те ще разберат.
Мариам я погледна нежно.
После клекна пред Залмай. Той беше с червена тениска, парцаливи панталонки в защитен цвят и каубойски ботуши, които Рашид му беше купил на старо от пазара. Залмай стискаше с две ръце новата си баскетболна топка. Мариам го целуна по бузата.
— Бъди послушно и силно момче — каза тя. — Дръж се добре с майка си. — Тя взе в длани лицето му. Той се отдръпна, но тя го задържа. — Толкова съжалявам, Залмай. Повярвай ми, че много съжалявам за цялата ти болка и тъга.
Докато вървяха по улицата, Лайла държеше Залмай за ръка. Преди да свият зад ъгъла, тя се обърна и видя Мариам пред портата. Беше с бял шал на главата, тъмносиня закопчана жилетка и бели памучни шалвари. На челото й беше паднал кичур посивяла коса. Снопове слънчева светлина разсичаха лицето и раменете й. Мариам помаха обичливо.
Свиха зад ъгъла и Лайла никога повече не я видя.
47
Сякаш след всичките тези години се беше върнала в колибата.
Женският затвор „Уалаят“ беше сива квадратна сграда в Шар-е нау близо до Птичата улица. Разположена беше в центъра на по-голям комплекс, където имаше и мъжки затвор. Заключена с катинар врата отделяше Мариам и другите жени от заобикалящите ги мъже. Мариам преброи пет обитавани килии. Представляваха голи помещения с мръсни, лющещи се стени и малки прозорци към двора. Прозорците бяха с решетки, въпреки че вратите към килиите бяха отключени и жените можеха по всяко време да излизат на двора. Нямаше стъкла, нито пердета и талибаните, които охраняваха и се разхождаха из двора, виждаха какво става в килиите. Някои жени се оплакваха, че надзирателите пушат до прозорците, похотливо надничат вътре с опулени очи и вълчи усмивки и си подхвърлят гнусни шеги за тях. Затова повечето жени носеха през целия ден бурка и откриваха лицата си едва след залез, след като главният вход се заключваше и надзирателите си отиваха.