Хиляда сияйни слънца
- Автор: Хосейни Халед
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дора Барова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хиляда сияйни слънца». Краткое содержание книги:
Тази удивителна история за един негероичен живот с героичен завършек крие неочаквани обрати, трагични и щастливи изненади. От нея отеква свистене на ракети и музика на тамбури, носи се миризма на ориенталски подправки и барутен дим.
„Хиляда сияйни слънца“ е хроника на три десетилетия от потресаващата история на Афганистан, ода за приятелството и саможертвата в името на достойнството и обичта. Книга, която не се забравя и не оставя никого безучастен. Една от малкото книги днес, които ни разтърсват и вълнуват, карат ни да сме по-добри.
Източник: http://www.pe-bg.com/?cid=3&pid=25069
Мариам откри у него нещо обезоръжаващо. Говореше с измамна сърдечност. Усмивката му беше търпелива, не я гледаше с презрение, не се обръщаше към нея злобно и осъдително, а с мек извинителен тон.
— Съзнаваш ли напълно думите си? — попита талибанът с костеливото лице отдясно на съдията, не онзи, който му даваше чай. Този беше най-младият от тримата. Приказваше бързо с арогантна самоувереност. Беше се раздразнил, че Мариам не говори пущу. Направи й впечатление на свадлив млад човек, който се наслаждава на властта и вижда навсякъде престъпления, смятайки за свое неоспоримо право да раздава правосъдие.
— Съзнавам ги — отвърна Мариам.
— Съмнявам се — каза младият талибан. — Бог ни е създал различни, вас, жените, и нас, мъжете. Мозъците ни са различни. Вие не можете да мислите като нас. Доказали са го западните доктори и тяхната наука. Затова изискваме да свидетелства един мъж или две жени.
— Признавам това, което съм извършила, братко — каза Мариам. — Но ако не го бях сторила, той щеше да я убие. Душеше я.
— Така твърдиш. Но жените постоянно се кълнат в различни неща.
— Истина е.
— Имаш ли свидетели?
— Нямам.
— Ами добре — вдигна ръце той и се подсмихна.
След него заговори болнавият талибан.
— Познавам един доктор в Пешавар — каза той. — Симпатичен млад пакистанец. Видяхме се преди месец, а после пак миналата седмица. Викам му, кажи ми истината, приятелю, а той ми отговаря: три месеца ти остават, молла сахиб, може би най-много шест, каквато е волята Божия.
Кимна дискретно на мъжа с квадратните рамене вляво от него и отпи още една глътка чай. После изтри уста с опакото на треперещата си ръка.
— Не ме е страх да напусна този живот, от който синът ми си отиде преди пет години, този живот, който ни кара да понасяме безкрайни мъки дълго след като вече не издържаме. Не, сигурен съм, че когато ми дойде времето, ще си ида с радост.
— Това, което ме плаши, хамшира, е денят, в който Аллах ще ме повика при Себе си и ще попита: Защо не правеше така, както ти казвах, молла? Защо не се подчиняваше на моите закони? Какво да му обясня, хамшира? Какво да кажа в свое оправдание, задето не съм съблюдавал заповедите Му? Всичко, което мога да направя, всичко, което всеки от нас може да направи за отпуснатото ни време, е да продължим да спазваме наложените от Него закони. Колкото по-ясно виждам края си, хамшира, колкото по-близо съм до своя ден на разплата, толкова по-решен съм да отстоявам волята Му. Макар да е болезнено.
Той се намести на възглавничката си и потрепери.
— Вярвам на думите ти, че мъжът ти е бил човек с ужасен характер — продължи той, фиксирайки през очилата си Мариам със строг и едновременно състрадателен поглед. — Но не мога да остана равнодушен към жестокостта на постъпката ти, хамшира. Разтревожен съм от това, което си направила; от това, че малкият му син е плакал горе за баща си, докато ти си го убивала.
— Уморен съм и вече съм пътник, затова искам да съм милостив. Искам да ти простя. Но когато Бог ме повика и каже: „Не си ти този, който трябва да прости, молла“, какво ще му отвърна?
Останалите двама кимнаха и го погледнаха възхитени.
— Нещо ми казва, че не си лоша жена, хамшира. Но си извършила ужасно деяние. И трябва да платиш за постъпката си. Шариатът е категоричен по този въпрос и гласи, че трябва да те пратя там, където скоро и аз ще се присъединя към теб. Разбираш ли, хамшира?
Мариам сведе очи към ръцете си и отговори, че разбира.
— Дано Аллах ти прости.
Преди да я изведат, й дадоха един документ и казаха да се подпише под показанията си и присъдата на моллата. Под погледите на тримата талибани Мариам си написа името и си спомни последния път, когато си сложи подписа на документ, преди двайсет и седем години, на масата на Джалил под зоркия поглед на друг молла.
Мариам прекара десет дни в затвора. Седеше до прозореца на килията и наблюдаваше живота на двора. Задухаха ли летните ветрове, тя гледаше как подбират хартийки, които се завъртат вихрено, мятат се насам-натам и политат високо над стените на затвора. Гледаше как ветровете вдигат кълба прах и ги повличат на мощни вълни през двора. Всички — надзирателите, затворниците, децата, Мариам — заравяха лица в свивката на лактите си, но не успяваха да се спасят от прахоляка. Той се набиваше в ушите, ноздрите, в миглите и гънките на кожата и дори в пролуките между зъбите им. Вихрите се усмиряваха само по здрач. И тогава, ако духнеше нощен бриз, той беше толкова свенливо лек, сякаш се мъчеше да изкупи дневните изстъпления на своите събратя.
През последния й ден в „Уалаят“ Нагма й даде мандарина. Сложи я на дланта й и сви пръстите й около нея. После избухна в сълзи.