Хиляда сияйни слънца
- Автор: Хосейни Халед
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дора Барова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хиляда сияйни слънца». Краткое содержание книги:
Тази удивителна история за един негероичен живот с героичен завършек крие неочаквани обрати, трагични и щастливи изненади. От нея отеква свистене на ракети и музика на тамбури, носи се миризма на ориенталски подправки и барутен дим.
„Хиляда сияйни слънца“ е хроника на три десетилетия от потресаващата история на Афганистан, ода за приятелството и саможертвата в името на достойнството и обичта. Книга, която не се забравя и не оставя никого безучастен. Една от малкото книги днес, които ни разтърсват и вълнуват, карат ни да сме по-добри.
Източник: http://www.pe-bg.com/?cid=3&pid=25069
Лайла решава, че сега е моментът да каже на Тарик.
Преди година с радост би жертвала едната си ръка да напусне Кабул. Но през последните няколко месеца открива, че й е домъчняло за града на нейното детство. Липсва й суетнята на Шор базар, липсват й градините на Бабур, виковете на носачите на вода, нарамили мехове от ярешка кожа, пазарлъкът с продавачите на дрехи по Птичата улица и с продавачите на пъпеши в Картех-парван.
Но не е само носталгията, която кара напоследък Лайла да мисли толкова много за Кабул. Обзета е от трепетно вълнение. Чува, че в Кабул строят училища, павират наново улици, жените се връщат на работа, а животът й тук, макар и приятен и спокоен, изглежда… непълноценен. Лишен от смисъл. Нещо по-лошо — той е пилеене на време. Напоследък чува гласа на баби. „Можеш да станеш каквато си поискаш, Лайла — казва той. — Сигурен съм в това. Знам също така, че когато тази война свърши, Афганистан ще се нуждае от теб.“
Лайла чува и гласа на мами. Спомня си какво отговаряше тя, когато баща й настояваше да напуснат Афганистан. „Искам да видя мечтата на синовете си осъществена. Искам да съм жива, когато това се случи и Афганистан бъде свободен, за да го видят и момчетата. Те ще го видят през моите очи.“ Сега част от Лайла иска да се върне в Кабул заради мами и баби, за да го видят те през нейните очи.
А най-властно я теглеше натам Мариам. Нима умря за това, питаше се. Нима се жертва, за да стане тя камериерка в чужда страна? Може би за Мариам нямаше значение с какво се занимава, стига тя и децата да са в безопасност и щастливи. Но за Лайла има значение. И то вече огромно.
— Искам да се върнем — казва тя. Тарик присяда в леглото и я поглежда.
— Да се върнем? В Кабул? — пита.
— Само ако и ти искаш.
— Не си ли щастлива тук? Изглеждаш щастлива. А и децата, и те.
Лайла също присяда. Тарик се премества, за да й направи място на леглото.
— Щастлива съм — отвръща тя. — Разбира се. Но… Къде отиваме от тук, Тарик? Колко дълго ще останем? Това не е нашият дом. Кабул е домът ни, а там стават толкова неща, хубави неща. Искам да съм част от тях. Искам да правя нещо. Да помагам. Разбираш ли?
Тарик кима бавно.
— Ето какво искаш, значи. Сигурна ли си?
— Искам го, да. Сигурна съм. Нещо повече — усещам, че трябва да се върна. Вече не изглежда нормално да стоим тук.
Тарик си поглежда ръцете, после пак нея.
— Но само, само ако и ти го искаш.
Тарик се усмихва. Браздите на челото му изчезват и за момент той е пак някогашният Тарик, който не страда от главоболие, който каза веднъж, че в Сибир сополите стават на висулки, преди да стигнат земята. Може да си внушава, но й се струва, че напоследък често е онзи, старият Тарик.
— Аз ли? — пита той. — Ще те последвам и накрай света, Лайла.
Тя го притегля към себе си и го целува по устните. И си мисли, че никога не го е обичала повече, отколкото в този момент.
— Благодаря — казва, опряла чело в неговото.
— Да си идем у дома.
— Но първо искам да идем в Херат.
— В Херат ли? — Лайла му обяснява.
Децата, всяко по своему, имат нужда да бъдат успокоявани. Налага се Лайла да седи с разтревожената Азиза, която все още има кошмари и преди седмица се уплаши до сълзи, когато на някаква сватба наблизо някой изстреля пълнител в небето. Лайла трябва да й обяснява, че когато се върнат в Кабул, талибаните вече няма да са там, че няма да има боеве и тя няма да се върне в сиропиталището.
— Ще живеем всички заедно. Баща ти, аз, Залмай и ти, Азиза. Никога вече няма да се налага да се отделяш от мен. Кълна се. — Лайла се усмихва на дъщеря си. — До деня, когато сама го поискаш. Когато се влюбиш в някой младеж и пожелаеш да се омъжиш за него.
Когато напускат Мъри, Залмай е неутешим. Обвил е ръце около шията на Альона и не иска да я пусне.
— Не мога да го отскубна от нея, мами — казва Азиза.
— Залмай, не можем да качим коза в автобуса — за пореден път обяснява Лайла.
Едва когато Тарик кляка до него и му обещава, че в Кабул ще му купи втора Альона, Залмай я пуска неохотно.
При раздялата със Сайед също има сълзи. Застанал на прага, той държи Корана, за да го целунат три пъти за късмет, а после го вдига и те минават под него. Сайед помага на Тарик да натовари двата им куфара в колата му, откарва ги до автогарата, а после маха за сбогом, докато автобусът се отдалечава.
Лайла се обръща и гледа през задния прозорец как Сайед се смалява и внезапно чува глас, който шепне разколебано: Дали не постъпват глупаво, като оставят сигурността на Мъри? Като се връщат в земята, където са загинали родителите и братята й, където пушекът от бомбите едва се е разсеял.