Хиляда сияйни слънца
- Автор: Хосейни Халед
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дора Барова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хиляда сияйни слънца». Краткое содержание книги:
Тази удивителна история за един негероичен живот с героичен завършек крие неочаквани обрати, трагични и щастливи изненади. От нея отеква свистене на ракети и музика на тамбури, носи се миризма на ориенталски подправки и барутен дим.
„Хиляда сияйни слънца“ е хроника на три десетилетия от потресаващата история на Афганистан, ода за приятелството и саможертвата в името на достойнството и обичта. Книга, която не се забравя и не оставя никого безучастен. Една от малкото книги днес, които ни разтърсват и вълнуват, карат ни да сме по-добри.
Източник: http://www.pe-bg.com/?cid=3&pid=25069
Килията, която Мариам делеше с пет жени и четири деца, вечер и нощем беше тъмна. Когато имаше ток, те повдигаха до тавана Нагма, дребничко момиче без бюст с черна къдрава коса. Там имаше оголена жица. Нагма увиваше жицата около фасонката на крушката, която светваше.
Тоалетните бяха с размера на килери, а циментеният под беше напукан. В средата зееше малка правоъгълна дупка, в която се издигаше купчина фекалии. Рояци мухи бръмчаха навън-навътре от дупката.
В средата на затвора имаше правоъгълен двор, а в центъра му — кладенец. Кладенецът нямаше дренаж и дворът често се превръщаше в блато, а вкусът на водата беше отвратителен. През двора се кръстосваха въжета, отрупани с изпрани на ръка чорапи и пелени. Тъкмо тук затворничките се срещаха с посетителите си, тук варяха ориза, който близките им носеха — затворът не осигуряваше храна. Дворът беше и място за игра на децата — Мариам беше разбрала, че повечето деца са родени в „Уалаят“ и никога не са виждали света отвъд тези стени. Тя ги гледаше как се гонят, как босите им крачета хвърлят кал. По цял ден тичаха наоколо, измисляха весели игри, без да забелязват вонята на изпражнения и урина, с която бяха пропити „Уалаят“ и собствените им тела, и нехаеха за надзирателите, докато някой от тях не ги шамаросаше.
Мариам нямаше посетители. Това беше първото и единствено нещо, за което беше помолила управата на затвора. Никакви посетители.
Никоя от жените в килията на Мариам не излежаваше присъда за тежко престъпление — всички бяха там заради наказуемото „бягство от дома“. Затова Мариам се превърна в нещо като знаменитост. Жените я гледаха със страхопочитание. Предлагаха й своите одеяла. Надпреварваха се коя да й даде от храната си.
Най-ненаситна беше Нагма, която постоянно я прегръщаше и ходеше по петите й. Нагма беше от тези хора, които намират удоволствие в разговорите за нещастия, свои или чужди. Каза, че баща й я обещал на един трийсет години по-стар от нея шивач.
— Миришеше на пръч и зъбите му бяха по-малко от пръстите — описа шивача тя.
Опитала се да избяга в Гардез с младежа, в когото се влюбила, син на местния молла. Двамата едва успели да напуснат Кабул, когато ги хванали и ги върнали. Синът на моллата бил бит с пръчка, докато не се разкаял и казал, че Нагма го е съблазнила с женските си магии. Била го омагьосала. Обещал, че ще се посвети отново на изучаването на Корана. Синът на моллата бил освободен, а Нагма — осъдена на пет години затвор.
Но за нея било добре да е в затвора, защото баща й се заклел, че в деня, когато я освободят, ще й пререже гърлото.
Като я слушаше, Мариам си спомняше неясното мъждукане на студените звезди и влакнестите розови облаци над планините Сафидкох в една далечна сутрин, когато нана й каза: „Както стрелката на компаса винаги сочи север, така и обвинителният пръст на мъжа винаги сочи жената. Винаги. Помни това, Мариам.“
Процесът на Мариам се беше състоял преди седмица. Нямаше съдебни заседатели, показания, кръстосан разпит, обжалване. Мариам се отказа от правото си на свидетели. Целият процес продължи по-малко от петнайсет минути.
Основната фигура беше съдията по средата — крехък на вид талибан. Беше поразително слаб, с груба кожа и къдрава рижа брада. Носеше очила, които увеличаваха очите му и разкриваха колко жълто е бялото на очите му. Вратът му изглеждаше прекалено слаб да издържа сложно увития около главата му тюрбан.
— Признаваш ли това, хамшира! — попита отново той с уморен глас.
— Да — отвърна Мариам.
Мъжът кимна. Или може би не кимна, беше трудно да се каже. Ръцете и главата му трепереха видимо, което напомни на Мариам за тремора на молла Файзула. Когато искаше да пие чай, той не се пресягаше за чашата си, а правеше знак на един мъж с квадратни рамене вляво от него, който я вдигаше почтително до устните му. После талибанът притваряше леко очи — безмълвен и изискан жест на благодарност.