Светата кръв и Свещеният Граал (Тайните на тамплиерите и масонската ложа)

Доколкото успяхме да установим, никой историк не е повторил или оспорил това твърдение. Всички се правят, че такъв въпрос изобщо не съществува. Има обаче откъслечни сведения, които недвусмислено доказват, че Зигеберт все пак е оцелял и е продължил династията, нещо, в полза на което говорят и целенасочените опити Дагоберт да бъде заличен от историята. Щом не е съществувал такъв човек, как може той да има потомци? Това вероятно е единствената обяснима подбуда за подобно нелогично действие. Сред другите доказателства е и един едикт от 718 г., в който се говори, че на няколко километра от Рен Льошато „Зигеберт, граф на Реда, и жена му Магдала“245 са основали манастир. Освен в този едикт през следващия век никъде другаде не се споменава какви са титлите на владетелите на Реда или Разес. Когато обаче една от тези титли изплува на повърхността, обстоятелствата, в които това става, са твърде интересни.

През 742 г. в днешна Южна Франция има една напълно независима държава — в някои сведения тя е определяна като княжество, в други като пълноправно кралство. Данните са твърде оскъдни, а историците говорят за тази държава с недомлъвки — всъщност повечето и не подозират за съществуването й, нея обаче безспорно я е имало. Призната е официално от Карл Велики и наследниците му на престола, а също от халифа на Багдад и ислямския свят. Признава я, макар и с половин уста, и западната римска църква, защото тази държава превзема част от земите й. Тя съществува до края на IX в.

Някъде между 759 и 768 г. владетелят на държавата, в чиято територия влизат и Разес, и Рен Льошато, е провъзгласен официално за крал. Въпреки неодобрението на Рим той е признат от Каролингите, за чийто васал се обявява. В запазените писмени сведения най-често е наричан Теодорих, или Тиери. Повечето съвременни историци го смятат за потомък на Меровингите246. Няма конкретни доказателства, че наистина е така. Не е изключено той да е потомък на Зигеберт. Безспорно е обаче, че през 790 г. синът на Теодорих — Вилхелм Гелонски, вече има титлата „граф на Разес“, същата титла, каквато според някои източници има и Зигеберт и която е наследена от потомците му.

Вилхелм Гелонски е сред най-прославените личности на своето време. Подобно на Карл Велики и Годфрид Булонски името му е обвито в какви ли не предания и легенди. Още преди кръстоносните походи на него са посветени най-малко шест големи епически поеми, chansons de geste247, наподобяващи „Песен за Роланд“. В своята „Божествена комедия“ Данте се изказва за него изключително възторжено. Но още преди Данте Вилхелм отново привлича вниманието на писателите. В началото на XIII в. той е прототип на героя във „Вилехалм“, недовършен рицарски епичен роман от Волфрам фон Ешенбах, най-известната творба на когото — „Парсифал“, вероятно е най-значимият от всички рицарски романи, посветени на тайнствения Свещен Граал. В началото ни се видя малко странно, че Волфрам, който пише единствено за Граала, за семейството на Граала и за неговото родословие, изведнъж се обръща към толкова отдалечен като тематика герой — Вилхелм Гелонски. Същевременно обаче в друга своя поема Волфрам заявява, че „замъкът на Граала“, принадлежал на „семейството на Граала“, е разположен в Пиренеите, там, където в началото на IX в. се простират владенията на Вилхелм Гелонски.