Светата кръв и Свещеният Граал (Тайните на тамплиерите и масонската ложа)
- Автор: Бейджент Майкл, Линкольн Генри
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Светата кръв и Свещеният Граал (Тайните на тамплиерите и масонската ложа)». Краткое содержание книги:
Първото издание на „Светата кръв и Свещеният Граал“ през 1982 година предизвиква буря от противоречия, ехото от които още отеква из западноевропейския свят. Изводите в книгата са убедителни. Нещо повече: много от тях са дори потресаващи и вероятно смъртно опасни. Независимо какви са вашите собствени възгледи, това е книга, която ще ви завладее.
Като превърна миропомазването в тайнство, с което се коронясват крале… Рим показа пътя и това донякъде успокои гузната съвест на „всички франки“.240
Е, не на всички. Самите узурпатори може и да не изпитват угризения на съвестта, но затова пък държат на всяка цена да узаконят титлата си. Ето защо в навечерието на миропомазването Пипин на бърза ръка се жени за принцеса от династията на Меровингите. Същото прави и Карл Велики.
И още нещо, Карл явно си е давал ясна сметка, че със своето коронясване върши непростимо предателство. Според сведения от онова време самата коронация е подготвена много старателно от папата зад гърба на франкския монарх, който, както личи, е бил и изненадан, и силно смутен от нея. В дълбока тайна се изработва корона. Карл е примамен в Рим, където го убеждават да присъства на някаква тържествена литургия. Когато отива в църквата, папата най-неочаквано му надява короната, а всички в храма го приветстват с думите: „Карл, Август, коронясан от Бога, великият император миротворец на всички римляни!“ Според един хроникьор от онази епоха Карл „даде да се разбере, че макар и този ден да е бил най-големият от всички църковни празници, е нямало да влезе в храма, ако е знаел какво е намислил папата“241.
Но дори и Карл да е невинен в случая, съюзът с Хлодвиг и династията на Меровингите е погазен най-безочливо. Както показаха всичките ни проучвания, това предателство, макар и извършено преди 1100 години, и до ден-днешен не е простено от членовете на Братството от Сион. До същия извод стига и Матийо Паоли, независимият изследовател, когото цитирахме в предишната глава:
За тях (членовете на Братството от Сион) благородническа кръв тече само във вените на потомците на Меровингите и вестготите. Каролингите, а след тях и всички останали не са нищо повече от узурпатори. Всъщност те са просто служители на краля, натоварени да раздават земя: след като си предават по наследство правото да се разпореждат с тази земя, те просто заграбват властта. С коронясването на Карл през 800 г. църквата нарушава своята клетва, защото чрез покръстването на Хлодвиг е сключила съюз с Меровингите, по силата на който Франция става най-голямата дъщеря на църквата.242
Как Дагоберт II е заличен от историята
През 679 г. с убийството на Дагоберт II династията на Меровингите всъщност е унищожена. След смъртта на Хилдерих III през 755 г. тя окончателно слиза от историческата сцена. Според „Документите на Братството“ обаче и до ден-днешен има потомци на Меровингите, по-конкретно на Зигеберт IV, сина на Дагоберт от втората му жена — Гизела дьо Разес.
Доказано е безспорно, че Зигеберт е реално съществувал човек и че той е престолонаследник на Дагоберт. Но освен „Документите на Братството“ няма източници, които да изясняват какво точно се е случило с него. Някои хроникьори негласно приемат, че е убит заедно с баща си и с другите членове на кралското семейство. Според един твърде съмнителен източник Зигеберт е починал при злополука по време на лов година-две преди баща си. Но от тази версия излиза, че едва тригодишен той вече е ходел на лов!
Не са запазени писмени сведения, от които да личи, че Зигеберт е починал. Няма обаче и сведения — ако не броим „Документите на Братството“, — че той е оцелял. Животът му е обвит в „мъглата на времето“ и сякаш никой — освен, разбира се, Братството от Сион, не е проявявал интерес към него. Във всеки случай Сион явно знае неща, които не могат да се научат отникъде или които се смятат за прекалено незначителни, че да бъдат проучвани. Или които са укривани съвсем съзнателно.
Едва ли е учудващо, че до нас не са стигнали никакви сведения за съдбата на Зигеберт. До XVII в. не се намират данни дори за Дагоберт. През средновековието явно са правени целенасочени опити Дагоберт да бъде заличен от историята, сякаш никога не е съществувал. Днес неговото име е включено във всяка енциклопедия. До 1646 г. обаче никъде не се споменава дори, че е живял243. Във всички списъци и родословия на френските монарси, съставени преди 1646 г., той е пропуснат и след Дагоберт I е посочван (колкото и очебийна да е непоследователността) направо Дагоберт III, един от последните владетели Меровинги, починал през 715 г. Едва през 1655 г. Дагоберт е възстановен в списъка на френските крале.
Защо ли някой се е опитвал да го заличи от историята? Какво се крие зад тези опити? На кого ли е му е било необходимо да отрича дори, че е съществувал такъв човек? Една от вероятностите е това да е правено с цел да се отрече и че той има наследници. Щом Дагоберт не е живял, значи не е живял и Зигеберт. Но защо чак през XVII в. за някого е било толкова важно да отрича съществуването на Зигеберт? Единственото обяснение е, че той наистина е оцелял и неговите потомци още представляват заплаха за някого.
240
Ibid., p. 248.
241
Einhard. Life of Charlemagne, p. 81.
242
Paoli, M. Les dessous, p. 111.
243
Дагоберт II е „преоткрит“ през 1646 г. от Адриан дьо Валоа. Възстановен е в родословието на Меровингите през 1655 г. от йезуита Боландист Хеншениус в „Diatriba de tribus Dagobertus“ (вж. Folz. Op. cit., p. 33). При положение че по онова време никой не знае за Дагоберт, е странно, че още през 1629 г. Робер Дьонио го споменава в „Календар на мъчениците“, приложение към неговата „История на Жизор“ (вж. Denyau, Robert. Histoire… de Gisors).