Светата кръв и Свещеният Граал (Тайните на тамплиерите и масонската ложа)

Същевременно обаче Дагоберт явно е разочаровал горчиво Уилфрид от Йорк. Кралят на Австразия изобщо не оправдава надеждите на епископа да се превърне в маша на западната църква. Обратното, той ограничава нейното влияние във владенията си, с което си навлича гнева на духовниците. Запазило се е писмото на един разгневен франкски прелат до Уилфрид — в него прелатът сипе огън и жупел срещу Дагоберт, задето е наложи данъци и „се отнася с презрение към Божиите църкви и техните епископи“233.

Дагоберт си разваля отношенията със западната църква не само по тази причина. След женитбата си за принцеса на вестготите той получава като зестра обширна територия, известна днес като Лангедок. Не е изключено да е получил още нещо. Вестготите са предани на Рим само на хартия, кралското семейство още предпочита пред западната църква арианството. Има доказателства, че и Дагоберт се е поддал на това влияние.

През 679 г., след тригодишно царуване той вече си е създал множество влиятелни врагове и в светските, и в църковните кръгове. Навлякъл си е и гнева на отмъстителните благородници, като ги е лишил от независимост, така е пресякъл пътя за размирици. Настройва срещу себе си и църквата, като осуетява опитите й да разшири своето влияние. Установява силна централизирана власт, с което предизвиква завист и смут у останалите франкски владетели от съседните кралства. Някои от тях имат в двора му свои съюзници и шпиони, например майордома на Дагоберт — Пипин Херисталски. Той се съюзява тайно с политическите противници на Дагоберт и е готов на всичко, включително на предателство и убийство.

Подобно на повечето владетели от династията на Меровингите, и Дагоберт има най-малко две столици. Най-важният град в кралството обаче е Стене234 в подножието на Ардените. Недалеч от двореца в Стене има гъста гора, която е смятана за свещена и която се нарича Воевр. Според преданието на 23 декември 679 г. Дагоберт отива в нея на лов. Съдейки от датата, можем да предположим, че става въпрос за някакъв ритуал. При всички положения разигралите се на този ден събития са от съдбовно значение и намират отзвук в много произведения на изкуството, включително в смъртта на Зигфрид от „Песен за нибелунгите“.

Повален от умората, някъде по обяд кралят ляга да си почине под едно дърво край потока. Както спи, до него се промъква един от царедворците — според преданието неговият кръщелник, който по нареждане на Пипин го пронизва с пика точно между очите. Сетне убийците се връщат в Стене, за да избият до крак всички членове на кралското семейство. Не е ясно дали са го сторили. Сигурно е обаче, че царуването на Дагоберт и на семейството му е прекъснато внезапно, със сила. Църквата също не си губи времето да скърби по убития крал. Обратното, веднага застава на страната на убийците. Запазило се е дори писмо, в което един франкски високопоставен клерикал се опитва да оправдае пред Уилфрид от Йорк цареубийството235.

След смъртта на Дагоберт се разиграват някои доста странни неща. Той е погребан в кралския параклис „Св. Реми“ в Стене. През 872 г., близо два века по-късно тялото му е ексхумирано и е пренесено в друга, наскоро построена църква, която се нарича „Св. Дагоберт“, защото същата година убитият крал е обявен за светия, но не от папата (който получава това право едва през 1159 г.), а от епископския съвет. Не е ясно защо точно Дагоберт е канонизиран. Според един от източниците тленните му останки са предпазили Стене и околностите от набезите на викингите, макар и подобно обяснение да поражда въпроса от къде на къде тленните останки на един крал имат закрилническа сила. Високопоставените духовници също свиват рамене, което буди недоумение. Те признават, че по една или друга причина всички започват да се прекланят пред Дагоберт и дори има църковен празник, на който се чества паметта му: 23 декември, денят, в който кралят е убит236. Но и католиците не са съвсем наясно защо той е обявен за светец. Не е изключено, разбира се, църквата да се чувства гузна заради ролята, която изиграва в убийството на Дагоберт, и с канонизирането му да се опитва да изкупи греха си. Ала пак не е ясно защо е трябвало да чака цели две столетия, за да го стори.