Светата кръв и Свещеният Граал (Тайните на тамплиерите и масонската ложа)
- Автор: Бейджент Майкл, Линкольн Генри
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Светата кръв и Свещеният Граал (Тайните на тамплиерите и масонската ложа)». Краткое содержание книги:
Първото издание на „Светата кръв и Свещеният Граал“ през 1982 година предизвиква буря от противоречия, ехото от които още отеква из западноевропейския свят. Изводите в книгата са убедителни. Нещо повече: много от тях са дори потресаващи и вероятно смъртно опасни. Независимо какви са вашите собствени възгледи, това е книга, която ще ви завладее.
Вилхелм поддържа близки отношения с Карл Велики. Сестра му е омъжена за един от синовете на Карл, тоест създава династична връзка с императорското семейство. Самият Вилхелм е сред най-изявените пълководци на Карл в безкрайните му войни с испанските араби. През 803 г., малко след коронясването на Карл Велики за император на Свещената римска империя, Вилхелм превзема Барселона, с което удвоява по площ владенията си и разпростира своето влияние отвъд Пиренеите. Карл Велики му е толкова благодарен за вярната служба, че узаконява неговото княжество. Указът обаче се е изгубил или е бил унищожен, въпреки това съществуват множество доказателства, че е бил подписан от императора.
Има доста подробни родословия на Вилхелм Гелонски, на неговото семейство и потомци, съставяни от различни, независими един от друг историци248. В тях обаче, ако не се брои бащата на Вилхелм — Теодорих, не са посочени неговите предходници. Накъсо, истинският произход на семейството е забулен в загадъчност. Като цяло съвременните учени и историци са донякъде озадачени как така изведнъж, сякаш изпод земята се появява такъв влиятелен благороднически род. Едно обаче е сигурно. През 886 г. семейството на Вилхелм Гелонски достига своя връх в лицето на Бернар Плантавлю, основал херцогство Аквитания. С други думи, сред най-достойните потомци на Вилхелм е същият човек, описан в „Документите на Братството“ и като най-достойния потомък на Зигеберт IV.
Бяхме изкушени, разбира се, да си направим веднага съответните изводи и с родословията в „Документите на Братството“ да запълним празнотите в официалната история, да отсъдим, че вечно изплъзващите се предци на Вилхелм Гелонски са Дагоберт II, Зигеберт IV и основният клон в детронираната династия на Меровингите — клонът, посочен в „Документите на Братството“ под името Плант-Ар, или Плантар.
За съжаление не можехме да го сторим. Запазилите се сведения са толкова спорни и откъслечни, че не бяхме в състояние да установим каква точно е връзката между рода Плантар и рода на Вилхелм Гелонски. Не бе изключено да става въпрос за едно и също семейство. От друга страна, представителите на двата рода може би се бяха женили помежду си. При всички положения в родословията и на двете семейства имаше човек на име Бернар Плантавлю и херцози на Аквитания.
Макар и невинаги да съвпадат по дати и в превода на имената, родословията, свързани с Вилхелм Гелонски, все пак потвърждават генеалогиите, поместени в „Документите на Братството“. И понеже липсваха доказателства за противното, стигнахме до плахото предположение, че както се твърди в „Документите на Братството“, и досега има потомци на династията на Меровингите, че Зигеберт е оцелял и след убийството на баща си е взел фамилното име Плантар и е продължил рода на Дагоберт.
Принц Урсус
През 886 г. „буйната издънка“ на Меровингската лоза вече е дала голямо и разклонено родословно дърво. Един от клоновете му са Бернар Плантавлю и херцозите на Аквитания. Има и други клонове. Така например в „Документите на Братството“ се казва, че внукът на Зигеберт IV — Зигеберт VI, е известен с прозвището Принц Урсус. Някъде между 877 и 879 г. той официално е обявен за „Крал Урсус“. Според някои сведения, подпомаган от двама феодали — Бернар д’Овери и маркиза на Готия, вдига бунт срещу краля на Франция Луи II и се опитва да си възвърне престола, който му се полага по право.
Независими един от друг историци потвърждават, че между 877 и 879 г. наистина е имало такъв бунт, и свързват с него именно Бернар д’Оверн и маркиза на Готия, но не уточняват, че негов инициатор е Зигеберт VI. Затова пък споменават някакъв човек, известен като „Принц Урсус“. И още нещо, знае се, че същият този Принц Урсус е участвал в Ним на странна пищна церемония, на която 500 свещеници пеят „Te Deum“249. От всички описания на церемонията личи, че става въпрос за коронация. Не е изключено това да е същата коронация, за която се намеква и в „Документите на Братството“ и на която Принц Урсус е провъзгласен за крал.
Още веднъж тайните в „Документите на Братството“ бяха потвърдени от независим източник. Още веднъж те сякаш се позоваваха на информация, която не можеше да бъде почерпена отникъде — информация, допълваща, а понякога и изясняваща белите петна в официалната история. В този случай от тях научавахме кой всъщност е загадъчният Принц Урсус — пряк потомък на Зигеберт IV, а чрез него и на убития Дагоберт II. А бунтът, за който историците и досега не са дали логично обяснение, явно е съвсем разбираем опит детронираните Меровинги да си върнат полагащия им се по право престол — престол, отреден за династията чрез съюза, който западната римска църква сключва с Хлодвиг и който по-късно е нарушен.
248
Vaissete. Histoire generate de Languedoc. V. 2, p. 276.
249
Vaissete. Op. cit., V. 3, p. 4.