Светата кръв и Свещеният Граал (Тайните на тамплиерите и масонската ложа)
- Автор: Бейджент Майкл, Линкольн Генри
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Светата кръв и Свещеният Граал (Тайните на тамплиерите и масонската ложа)». Краткое содержание книги:
Първото издание на „Светата кръв и Свещеният Граал“ през 1982 година предизвиква буря от противоречия, ехото от които още отеква из западноевропейския свят. Изводите в книгата са убедителни. Нещо повече: много от тях са дори потресаващи и вероятно смъртно опасни. Независимо какви са вашите собствени възгледи, това е книга, която ще ви завладее.
Година преди това — във възможно най-подходящия момент — се появява документ, изиграл съдбоносна роля и променил хода на историята в Западна Европа. Този документ се нарича „Константиновият дар“. Днес е доказано безспорно, че той е фалшификат и е изфабрикуван, при това доста нескопосано, от папската канцелария. По онова време обаче никой не се съмнява в истинността му и той оказва огромно влияние.
Според твърденията на западната църква „Константиновият дар“ датирал още от 312 г., когато император Константин приема християнството и официално подарява на папата знаците на императорската власт, оттогава собственост на църквата. Пак според документа Константин бил обявил епископа на Рим за „викарий на Исус Христос“ и му бил предложил титлата „император“. Вече като „викарий на Христа“ епископът уж върнал знаците на императорската власт на Константин, който оттам насетне ги притежавал с позволението и благословията на свещениците — едва ли не назаем.
Подтекстът на този документ е повече от ясен. Съгласно „Константиновият дар“ епископът на Рим, се ползва с върховенство и в църквата, и в светската власт в целия християнски свят, той е нещо като папа император, който може да се разпорежда по свое усмотрение с имперската корона, да я преотстъпва на друг и изобщо да си прави с нея каквото поиска. С други думи, като „викарий на Христа“ той има авторитарната власт да качва крале на престола и да ги сваля от него. В крайна сметка тъкмо въз основа на „Константиновият дар“ Ватиканът по-късно си присвоява правото да се меси в светската власт.
Пак позовавайки се на този документ, западната църква оказва натиск в полза на Пипин III. Тя въвежда тайнство, чрез което кръвта на узурпаторите, пък и на всеки друг, става свещена и което е известно като коронация и помазване, така както тези понятия са тълкувани през Средновековието и в началото на Ренесанса. На коронацията на Пипин за пръв път присъстват епископи, и то като равни на благородниците. А и самата коронация вече не е равнозначна на признаване или съюз с краля. Тя се свежда до ни повече, ни по-малко създаването на крал.
Променено е и тайнството на миропомазваното. Преди, ако изобщо е прилагано, то се свежда единствено до признаването, до одобряването на монарха. Сега и миропомазваното придобива ново значение: мирото става по-важно от кръвта и чрез него всяка кръв става „свещена“, а самото тайнство прераства в нещо повече от обред. По време на него владетелят в буквалния смисъл на думата получава благодатта Божия. Колкото до папата, чрез миропомазваното той се превръща във върховен посредник между Господ и кралете. Чрез това тайнство църквата си присвоява правото да „създава“ владетели. Оттук нататък мирото е по-важно от кръвта, а монарсите са подчинени на папата и зависят от него.
През 754 г. Пипин III е официално миропомазан в Понтион и слага началото на династията на Каролингите. Името идва от Карл Мартел, макар и често да е свързвано с нейния най-ярък представител — Карл Велики, известен още като Каролус Магнус. През 800 г. той е провъзгласен за император на Свещената римска империя, титла, която съгласно съюза, сключен преди три века с Хлодвиг, би трябвало да принадлежи единствено на потомците на Меровингите. Рим става средоточие на империя, обхванала цяла Западна и Централна Европа и управлявана от владетели, получили изричната благословия на папата.
През 496 г. западната църква сключва вечен съюз с Меровингите, който обаче негласно нарушава, като се съгласява Дагоберт да бъде убит, като въвежда тайнството на миропомазването по време на коронация и подкрепя Пипин в претенциите му към престола. С коронясването на Карл Велики църквата прави измяната си не само публично достояние, но и свършен факт. Както отбелязва един съвременен историк:
Не можем да бъдем сигурни, че от мирото, с което са били помазани Каролингите, се е очаквало да компенсира вълшебните свойства, притежавани от кралската кръв и олицетворявани от дългата коса. Ако изобщо е компенсирало нещо, то това вероятно е вярата, изгубена, след като по такъв безочлив начин е била потъпкана една клетва за вярност.239
По-нататък същият автор изтъква:
239
Wallace-Hadrill. Op. cit., p. 246.