Третата ръка на Бога
- Автор: Хартов Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Рени Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Третата ръка на Бога». Краткое содержание книги:
По-голяма част от работата му вече беше завършена. Създаденото от него изкуство щеше да докаже артистичността му, като бъде прието за истинско. Регистрационните номера бяха направо възхитителни, създадени с графичен софтуер. Буквите и цифрите изглеждаха релефни, защото всички бяха със сенки. Той беше ги отпечатал върху дебел картон, а после ги залепи върху алуминиеви правоъгълници. След това ги напръска с три пласта лак, а накрая позацапа готовите произведения с капчици кал.
Военните документи на Муса нямаха нужда от поправки, защото принадлежаха на истинския лейтенант Рик Делгадо. Но Фахми използва гражданските документи на офицера като мостри. Сега имаха шофьорска книжка и регистрация за собственост на лимузината, наетия камион и последен модел „Шевролет“, пребоядисан като служебна кола на флотата.
Пресъздаването на документите не беше много трудно, защото американците ламинираха по навик всичко, поради което не беше необходимо хартията на документа да съответства точно на оригинала. Почти всеки печат можеше да бъде намерен „под тезгяха“, а лазерният принтер беше достатъчен дори и за подправяне на смъртен акт.
Паспортите обаче бяха съвсем друга работа, защото човек никога не бива да подценява ентусиазма на граничните власти. За да фалшифицират различните влакна, водни печати и инфрачервени фокуси, повечето разузнавателни служби си имаха цял „художествен“ отдел. Фахми нямаше нито времето, нито оборудването за подобно нещо и затова беше измислил алтернативен, макар и скъп план за измъкването на „Яд Аллах“ от американска земя.
През последния месец те бяха пристигнали през Ню Йорк и Маями в предварително уговорен график като търсещи убежище бежанци. Бяха използвали афганистански и тунизийски паспорт, закупени на черно, които разкъсаха и изхвърлиха в тоалетните на самолетите. Всеки „бежанец“ след това мина през емиграционните власти и подписа обещанието да се яви за изслушване.
Фахми от своя страна пристигна като добре облечен френски турист, използвайки оригинални документи на жител на Париж. В подплатата на сакото му бяха зашити дванадесет истински малтийски паспорта, чиито златни печати с два делфина бяха обогатили с по петстотин английски лири джобовете на подкупния министър в Ла Валета. Сега всеки от групата имаше в джоба на траурния си костюм, който щеше да му послужи за излизане от страната, паспорт с американска входна виза, изработена от Фахми.
Фахми беше доволен, че е надвишил бюджета си, за да закупи допълнителен паспорт, защото Мартина със сигурност щеше да му намери приложение.
Сега той се потеше въпреки студа в къщата, тъй като времето напредваше. Избърса пръсти в панталоните си и провери току-що залепената снимка на младата жена. Муса се беше справил добре, когато изщрака цял филм със снабдения с телеобектив фотоапарат, докато получи снимка в анфас, с очи вперени към обектива. А сега последната подробност. Фахми направи огледално копие на печата на американската митническа и емиграционна служба за влизане през летище „Кенеди“. После бързо прекара върху него памуче със спирт, постави копието върху празна страница на паспорта и го притисна с камък. Когато отлепи помощната хартия, образът беше напълно идентичен с онзи от металните щемпели от служителите. Той запълни празното място за „дата“ с писалка с черно мастило, след това размаха паспорта във въздуха, за да изсъхне, обърна се и се усмихна на Муса.
Муса се поклони пред художника си, успя да изобрази спокойна усмивка и тръгна към фоайето. Погледна отново часовника си и трепна. Два и двадесет.
Атмосферата в голямата къща изглеждаше странно заспала. Всички прозорци бяха покрити с тежки завеси, подсилени с тъмен плат, който не позволяваше светлината от работните лампи да проникне навън и да предизвика нечие любопитство, но също така заглушаваше и шумовете на къщата. Алуминиевите рефлектори хвърляха конуси светлина, през които се извиваше цигарен дим и с приглушените възклицания на арабски това напомняше на Муса за сирийска военна болница — място, към което не изпитваше носталгични чувства.
Той трепна, когато един пръст докосна рамото му и се изви. Набил му поднасяше военното сако като камериер. Муса изръмжа, а после започна да вмъква ръце в ръкавите, като се движеше бавно, за да не повреди някоя от жичките на Набил. Инженерът бързо го облече и закопча металните копчета.
— Почти сме готови — прошепна Набил, извади четка за дрехи и започна да почиства сакото. — Но отново искам да кажа, с цялото си уважение, струва ми се, че по-скоро ще се превърнем в мъченици, отколкото да надвием цял взвод американски морски пехотинци.