Незнайко на Луната
- Автор: Носов Николай Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дона Минчева
- Жанр: Сказки народов мира
Электронная книга - «Незнайко на Луната». Краткое содержание книги:
— Не е ли по-добре да изядем парите, а да пренощуваме просто на улицата? — попита Незнайко.
— Какво говориш! Какво говориш! — изплашено замаха с ръце Козлето. — Не помниш ли какво ти разправях за Острова на глупците? По-добре е да потърпим гладни, отколкото да попаднем в ръцете на полицаите.
— Май че като огладнееш повечко, ще се съгласиш да отидеш и на Острова на глупците.
— Е, и това може да се случи — съгласи се Козлето.
Разговаряйки така, приятелите крачеха из града. Колкото повече се отдалечаваха от центъра, толкова по-рядко виждаха блестящи витрини и ярки светлинни реклами. Къщите ставаха все по-ниски, а прозорците все по-малки и по-мътни. Асфалтираните улици свършиха и започна прост калдъръм с дупки, ями и с пръснати по средата купища боклук.
Всичко това направи угнетяващо впечатление на Незнайко. Дори самите названия на улиците можеха да породят неприятно чувство. Ако в богатите квартали на града най-често се срещаха названия като Светлата улица, Щастливата улица, Булевард на радостта, то тук на всяка крачка се виждаха названия като Бедната улица, Тъмната улица, Калната улица, Блатната или Гнилата улица.
Незнайко забеляза, че са попаднали в някакво затънтено място и попита:
— Днес няма ли да отидем в хотел „Икономия“?
— Не, братле — отвърна Козлето. — Хотел „Икономия“ днес не е за хора от нашата черга. На всеки от нас се падат само по десет сантика, а за такава сума може да се пренощува само у Гадсън в „Задънената уличка“. Така се нарича хотелът — обясни той на Незнайко.
Нашите приятели минаха Голямата затънтена улица, завиха по Малката затънтена и като прекосиха Първата, Втората и Третата пресечка, навлязоха в една тясна уличка, която се наричаше Боклукджийска задънена уличка. В края на тази уличка се намираше голям сив дом, чийто външен вид напомняше огромен боклукчийски сандък. Над входната врата, която всяка минута се отваряше и пропускаше все нови и нови дребосъчета, висеше табелка с надпис: „Общодостъпен хотел «Задънената уличка»“. Сега вече никой не знае точно дали хотелът се наричаше така, защото се намираше на задънена уличка, или пък уличката беше наречена Задънена, защото тук имаше хотел с такова име.
Незнайко и Козлето влязоха вътре и се намериха пред прозорчето на малка канцеларийка. Козлето надникна през прозорчето и попита:
— Дали ще се намерят у вас две места по десет сантика?
Някой, когото застаналият отстрани Незнайко не можеше да види, отвърна:
— Ще се намерят. Минус втори етаж, двеста петнадесето и двеста шестнадесето място.
Козлето подаде през прозорчето парите и получи две тенекиени жетончета, на които бяха издълбани цифрите „215“ и „216“.
— Ами какво значи „минус втори етаж“? — заинтересува се Незнайко. — Защо „минус“?
— Този дом не се издига само нагоре, но се спуща и надолу, под земята — обясни Козлего. Етажите, които се намират горе, са плюс, а тези долу — минус. Минус втори етаж значи втори подземен етаж.
— А защо не отидем горе?
— Горе е по-скъпо — отвърна Козлето. — Когато забогатеем, ще се преместим горе.
Двамата приятели се спуснаха по мръсната дървена стълба два етажа надолу, отвориха: една врата и се озоваха в огромно помещение с нисък и опушен таван. Първото впечатление на Незнайко беше, че отново е попаднал в дранголника: също такива лавици нарове като в някакъв склад, с легнали на тях дребосъчета, също такава желязна печка с дълги, проточени през цялото помещение тръби, също такава мъждива лампичка на тавана. Разликата беше само тази, че тук беше много по-мръсно и по-тясно, Наровете не бяха направени от пластмаса като в дранголника, а от груби, почернели, неизгладени дъски. Те бяха поставени много близко един до друг и на пръв поглед ти се струваше, че не може да се пъхне и пръст между лежащите на тях дребосъчета.
За разлика от арестуваните, които бяха съвсем угнетени в дранголника, тукашните обитатели се ползуваха с много по-голяма свобода. Всеки от тях смяташе, че има право да върши всичко, което му дойде на ума. Мнозина не само заравяха картофи в пепелта, но и готвеха чорба в консервени кутии и печаха някакви дълги, безформени тестени питки върху нагорещените тенекиени тръби. На същите тръби висяха наред с питките нечии чорапи, мокро прано бельо, скъсани до последна степен дрипи, които някога са били дрехи, и дори някакви обувки.
От всичко това, което се печеше, вареше, съхнеше или просто миришеше, в помещението се носеше такава воня, че Незнайко се задъха и пред очите му притъмня. Зави му се свят, той се олюля и простря ръце, за да се подпре на стената. Щом видя, че Незнайко побледня изведнаж, Козлето го хвана под ръка и му каза, че няма нищо страшно, че това е само защото той не е свикнал още и то постепенно ще му мине.