Незнайко на Луната

Незнайко и Козлето завистливо поглеждаха към дребосъчетата, които седяха на масичките пред ресторантите и се гощаваха с различни вкусни ястия. Да гледат всичко това и да нямат възможност да си утолят глада, беше твърде мъчително.

— Най-доброто средство да си притъпиш апетита е да се погледаш в кривите огледала — рече Козлето. — Лично аз винаги правя така. Когато се смееш, не чувствуваш глада.

Те почнаха да бродят край поставените по края на тротоарите криви огледала и да разглеждат своите отражения. Едно от огледалата им разкриви лицата до такава степен, че колкото и да им беше тъжно, Незнайко и Козлето не можаха да се сдържат и да не се засмеят.

След като се посмяха малко, Незнайко забеляза, че наистина вече не усеща толкова остър глад. В това време те видяха цяла тълпа дребосъчета пред една малка дървена площадка, над която имаше надпис: „Веселата естрада“. На площадката, зад една завеска, направена от обикновен чаршаф, стоеше някакво смешно дребосъче. То си беше пъхнало главата в една кръгла дупка, пробита в средата на чаршафа, а застаналите пред площадката зрители го замерваха с гумени топки право в лицето. Дребосъчето гримасничеше смешно и се дърпаше безсмислено ту на една, ту на друга страна, мъчейки се да си запази лицето от ударите. Това много развеселяваше зрителите.

Незнайко и Козлето чуха смеха, приближиха се повече и също почнаха да се смеят, гледайки глупавите гримаси на забавното дребосъче.

— Но защо той прави така? — попита задъхан от смях Незнайко. — Ами че сигурно боли, когато го ударят по лицето с топката.

— Разбира се, че боли — отвърна Козлето. — Но нали трябва да си вади хляба? Собственикът му плаща за това.

Тогава Незнайко видя собственика на площадката. Той беше застанал пред една голяма бяла кошница, пълна догоре с гумени топки. Всеки, който желаеше да замерва с топка дребосъчето, плащаше по един сантик. Точно в този момент един от зрителите плати наведнаж за пет топки и почна да ги хвърля в лицето на дребосъчето. То успя да избегне четирите удара, но петата топка го улучи право в окото, и то с такава сила, че клепачът му веднага се поду. Окото на нещастното дребосъче се затвори и то вече не можеше да вижда. Изплашено, дребосъчето каза, че не може да работи повече и си отиде в къщи. Собственикът обаче не се смути от това. Той се качи на площадката и извика:

— Хайде, приятели, кой иска да спечели три фертинга? Плащам цели три фертинга на този, който издържи до вечерта.

— Защо не застанеш ти сам? — извика някой от зрителите. — Хайде, подложи си тлъстата муцуна!

В това време Козлето бързо се промъкна през тълпата, скочи на площадката и каза:

— Дай, аз ще опитам!

— Опитай, опитай! Само да не вземеш да пищиш, когато те пернат с топката по носа! — чу се глас от тълпата.

Всички наоколо се разсмяха. Стараейки се да не обръща внимание на подигравките, Козлето се скри зад завеската и си пъхна главата в отвора. Той веднага разбра, че завеската не позволява да си отклонява силно главата и че тук трябваше да се действува колкото се може по-бързо. Той още не беше успял да се огледа наоколо, когато „играта“ започна и една ловко хвърлена топка го цапна по челото.