Нож от блянове

— Добре де, приличаш на човек, който се кани да повърне — каза Тюон и смръщи лице. — Дали някой в позорището има билки? Разбирам малко от билки.

— Добре съм, казах ти.

Всъщност наистина му се повръщаше. Да знаеш, че тия лисици са ти в главата, беше хиляда пъти по-лошо и от най-силното тропане на заровете в черепа. Дали Еелфините можеха да виждат през очите му? Светлина, какво да направи? Съмняваше се, че някоя Айез Седай може да го изцери от това, не че щеше да им се довери, не и щом това значеше да си свали лисичата глава. Нищо не можеше да се направи. Трябваше просто да се примири с това. Простена при тази мисъл.

Селусия стигна в лек тръс до тях, спря се и бързо ги огледа, сякаш премисляше какво може да са направили, докато са били насаме. Но пък от друга страна, не беше бързала да ги догони, остави им го това време. Това беше обнадеждаващо.

— Следващия път ти можеш да яздиш това кротко същество, а аз ще яздя Пипс — рече тя на Мат. — Върховна лейди, хората от онези фургони са тръгнали след нас с кучета. Пеша са, но скоро ще са тук. Кучетата не лаят.

— Значи са кучета, обучени да пазят — отвърна Тюон и подръпна юздите. — На коне лесно можем да им избягаме.

— Не е нужно, а и полза няма — каза Мат. Трябваше да го очаква това. — Те са Калайджии, Туатан, не са опасни за никого. Не могат да проявят жестокост дори животът им да зависи от това. Никакво преувеличение не е, а си е чиста истина. Но видяха как двете побягнахте като зайци, сторило им се е, че бягате от мен, а пък аз ви подгоних. След като кучетата са надушили дирята, сега Калайджиите ще вървят подир нас чак докато се върнем при позорището, ако трябва, за да са сигурни, че двете не сте отвлечени, нито сте пострадали. Ще се срещнем с тях да си спестим време и неприятности.

Не че държеше много да си губи времето с Калайджиите. На Лука сигурно щеше да му е все едно, че някаква пасмина Калайджии ще забавят позорището му да тръгне на път, но не и на Мат. Селусия го изгледа възмутено и пръстите й зашариха, но Тюон само се изсмя.

— Играчката днес иска да командва, Селусия. Ще го оставя да покомандва, да видя как се справя. — Адски в нейния стил.

Подкараха в лек галоп натам, откъдето бяха дошли — сега вече заобикаляха нападалите дървета, макар че Тюон от време на време опъваше юздите, сякаш се канеше да прескочи някое, а после му хвърляше коварна усмивка — и много скоро Калайджиите се появиха: тичаха между дърветата зад огромните си мастифи като ято пеперуди, петдесетина мъже и жени в ярки цветове. Току се виждаше някой мъж, облечен в сетре на червени и сини ивици и обут в торбести жълти гащи, затъкнати във високи до коленете ботуши, или пък с виолетово палто над червени гащи — и още по-ужасни съчетания. Роклите на жените бяха нашарени с толкова цветове, колкото изобщо имаше, че и с цветове, които Мат не можеше да нарече. Доста от тях носеха шалове също така, просто за да станат цветовете още повече и да ти размътят очите. Освен сивокосия мъж, който беше карал пред-ния фургон, всички изглеждаха някъде на средна възраст. Той трябваше да е Търсачът, водачът на кервана. Мат слезе от коня и след миг Тюон и Селусия го последваха.