Нож от блянове

Тя вдигна качулката на наметалото си и лекичко я намести. И го изгледа, като наклони глава на една страна, а сетне — и на другата. Накрая кимна.

— Давам й името Акеин. Лястовица.

Мат примига. Само това? Никакъв взрив?

— Знам. Хубаво име. Отива й. — Сега пък какво ли му кроеше? Жената почти никога не прави или казва каквото очакваш.

— Какво е това място, Играчко? — попита тя и огледа намръщено дърветата. — Или може би трябваше да кажа „какво е било“? Знаеш ли?

Какво искаше да каже? Какво било това място? Проклета гора, това беше. Но изведнъж онова, което приличаше на голяма канара точно пред него, се очерта в каменна глава, леко наклонена на една страна. Женска глава, както му се струваше — онези гладки кръгчета сигурно бяха за накити в косата. Статуята, върху която е стояла, трябваше да е била огромна. Показваше се на цял разтег, а над земята бяха само очите и горната част на главата. А онази бяла каменна издатина с обраслите я дъбови корени беше къс от вита на спирала колона. Навсякъде около тях се виждаха отломки от колони и големи дялани камъни, явно част от някакво гигантско съоръжение, и нещо като каменен меч, дълъг два разтега, всичко — полузаровено. Все пак руини от градове и паметници можеше да се намерят на много места и малцина, дори от Айез Седай, имаха представа какво са били. Мат отвори уста да отвърне, че не знае, когато зърна между дърветата три опънати в редица високи хълма, навярно на миля разстояние. Средният беше с разцепен връх, като срязан клин, а другият хълм, вляво, имаше два. И Мат разбра. Едва ли можеше другаде да има три хълма точно като тези.

Тези хълмове бяха носили името Танцьорите, когато това място беше Лондарен Кор, столицата на Еарон. Пътят зад тях беше павиран още тогава и минаваше през центъра на града, проснал се на мили разстояние околовръст. Казваха, че майсторството в каменоделството, което огиерите бяха проявили в Тар Валон, било усъвършенствано в Лондарен Кор. Разбира се, хората във всеки построен от огиери град твърдяха, че техният превъзхожда Тар Валон, с което утвърждаваха Тар Валон като мерило. Мат имаше многобройни спомени от града — танц на бал в Лунния дворец, гуляи във войнишки кръчми, където кършеха снага забулени танцьорки, гледане на Процесията на флейтите по време на Благослова на мечовете — но странно, имаше и друг спомен за тези хълмове, от близо петстотин години, след като троло-ците не оставиха камък върху камък в Лондарен Кор, а Еарон погина сред кръв и огън. Защо бе нужно Нереван и Есандра да нахлуят в Шиота, както тогава се казваше страната — това не знаеше. Нямаше представа също защо хълмовете бяха наречени Танцьорите, нито какво точно представлява Благослова на мечовете. Но помнеше, че е бил есан-дарски лорд в битка, разиграла се сред тези руини, и имаше спомен как тези хълмове бяха пред очите му, когато една стрела го порази в гърлото. Трябваше да е паднал на не повече от миля от мястото, където сега седеше на гърба на Пипс — и се бе давил със собствената си кръв. „Светлина, мразя да си спомням как умирам“, помисли си Мат и мисълта се превърна във въглен, тлеещ в ума му. Въглен, който все повече се нажежаваше. Наистина помнеше смъртта на онези мъже, не само на един, а на десетки. Помнеше… как… умира.