Нож от блянове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #11
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нож от блянове». Краткое содержание книги:
Мат се задави с глътката вино и завирхилите се цветове се разсипаха в пристъп на кашлица. Виното си беше почти оцет, но напоследък дори на Нерим му беше трудно да намира добро вино.
— Ами, той е Прероденият Дракон — отвърна Мат, след като кашлицата му мина, и изтри уста. За миг видя Ранд да яде на някаква голяма маса. — Какво друго има да се знае? — Селусия изискано му допълни чашата.
— Много, Играчко. Първо, той трябва да коленичи пред Кристалния трон преди Тармон Гай-дон. Пророчествата са ясни по това, но аз така и не можах да науча къде е той. А още по-спешно е, ако е изсвирил с Рога на Валийр, както подозирам.
— Рогът на Валийр ли? — отвърна той немощно. Какво казвали пророчествата? — Значи е намерен?
— Щом е изсвирил, значи трябва да е намерен, нали? — сухо каза Тюон. — Донесенията от мястото, където са изсвирили с него, Фалме, са много обезпокоителни. Много. Да се опази този, който е изсвирил с Рога, все едно мъж или жена, може да е точно толкова важно, колкото да се опази самият Прероден Дракон. Ще си изиграеш ли камъчето, или не, Играчко?
Изигра си камъчето, но беше толкова стъписан, че цветовете се завихриха и угаснаха, без да се слеят в образ. Всъщност едва успя да измъкне равенство от уж спечелена позиция.
— Много слабо игра към края — промърмори Тюон, като огледа замислено игралното табло, разделено вече поравно между властта на черните и на белите камъчета. Почти я виждаше как се мъчи да осмисли това, което си казаха, когато започна да играе слабо. Да си говори човек с нея бе все едно да вървиш по ронеща се издатина над стръмна пропаст. Една погрешна стъпка и Мат Каутон щеше да е мъртъв като ланско овнешко. Само че трябваше да стъпва по тази издатина. Нямаше никакъв избор. О, харесваше му, в известен смисъл. Колкото по-дълго прекарваше с нея, толкова повече възможност да запечата в ума си това лице като сърчице, да го запечата толкова дълбоко, че да може да я вижда само като затвори очи. Но напред винаги дебнеше грешната стъпка. Това също почти го виждаше.
От няколко дни, откакто й даде китката с копринени цветя, не й беше носил подаръци и му се струваше, че започва да долавя намеци на разочарование, щом се появеше с празни ръце. После, на четири дни път от Джурадор, точно когато слънцето надничаше над хоризонта в почти безоблачното небе, ги завари със Селусия извън пурпурния фургон. Е, искаше да се види само с Тюон, но Селусия все едно й беше сянка. Веднъж той даже го подхвърли, на шега, но двете продължиха да си говорят все едно че не е казал нищо. Хубаво беше да знае, че Тюон може да се разсмее на шега, защото понякога тя като че ли нямаше никакво чувство за хумор. Селусия, загърната в зеленото вълнено наметало и вдигнала качулката толкова, че почти скриваше червения шарф на главата й, го изгледа подозрително, но пък тя почти винаги го гледаше така. Тюон така и не си правеше труда да си слага шарф, но това, че черната й коса е къса, не се набиваше толкова на очи под качулката на синьото й наметало.
— Покрий си очите, Миличко — каза Мат. — Имам изненада за теб.
— Обичам изненади — отвърна тя и затули с ръце големите си очи. За миг дори се усмихна в очакване, но само за миг. — Някои изненади, Играчко. — Това вече прозвуча като предупреждение. Селусия стоеше плътно до рамото й и макар жената да изглеждаше съвсем отпусната, нещо му подсказа, че се е стегнала като котка, готова да скочи. Виж, за нея подозираше, че определено не обича изненади.
— Почакай малко тук. — И той се шмугна зад червения фургон-Когато се върна, водеше Пипс и бръснача, и двата коня — оседлани и в такъми. Кобилата стъпваше живо, рипаше от радост заради предстоящата езда. — Вече можеш да погледнеш. Помислих си, че малко езда може да ти хареса. — Имаха пред себе си часове — позорището все едно че беше запустяло, никакъв признак на живот не се мяркаше между фургоните. Само от няколко железни комина се виеше дим. — Твоя е — добави Мат и се вкочани, щом думите замръзнаха в гърлото му.
Този път нямаше съмнение. Беше казал, че кобилата е нейна, и изведнъж заровете престанаха да тропат толкова силно в главата му. Не че се бяха забавили — в това беше сигурен. Бяха му тропали в повече от един ритъм. Единият наистина беше спрял, когато се разбра с Алудра, сега спря още един, щом каза на Тюон, че кобилата е нейна. Това само по себе си беше странно — как това, че й подарява кон, можеше да е съдбовно за него? — но Светлина, достатъчно лошо беше да го предупреждава за опасност и един ритъм. Колко още продължаваха да кънтят в черепа му? Колко още съдбоносни мигове чакаха да се стоварят върху бедната му глава?