Трите карти
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Трите карти». Краткое содержание книги:
— А може би тя е убила хищника с камък! — изкрещя Еди. — Как да разбера какво се е случило, ако стоя тук и споря с теб? Представи си, че Одета е ранена и не може да помръдне, че умира от загуба на кръв! Как ще се почувстваш, ако премина с теб през вратата, а тя умре, докато сме в отвъдния свят? Как ще реагираш, ако се озърнеш и видиш, че вратата безвъзвратно е изчезнала, тъй като Одета е загинала? Тогава ще се окажеш впримчен в моя свят, вместо аз да бъда твой пленник! — Той дишаше тежко и гневно се взираше в Стрелеца, а дланите му бяха свити в юмруци.
Роланд внезапно изпита умора, примесена с отчаяние. Спомни си поговорка, която беше научил от Корт или пък от баща си: „Да спориш с влюбения е като да се опитваш да изгребеш океана с лъжица.“ Еди беше живото доказателство за правдивостта на тази поговорка — позата му изразяваше пълно пренебрежение към останалите и желание да се защитава, все едно Еди Дийн казваше: „Хайде, питай ме каквото желаеш. Мога да отговоря на всичките ти въпроси!“
— Може би Одета не е била нападната от дива котка — продължи да говори той. — Намираме се в твоя свят, но мисля, че познаваш тази местност колкото аз познавам остров Борнео. Нямаш представа какви животни обитават планинските склонове, нали? Да предположим, че Одета е била отвлечена от маймуна… или от друга гадина…
— Убеден съм, че е в плен на някаква гадина — прекъсна го Стрелецът. — Слава Богу, че болестта не ти е взела напълно ума… — И двамата знаем коя е тази гадина — Дета Уокър.
Младежът понечи да възрази, но неумолимото изражение на Роланд го накара да замълчи, още повече че сам бе осъзнал жестоката истина.
14
— Мисля, че грешиш — упорито промълви той.
— Приближи се, ако искаш да говорим. Имам чувството, че всеки път, когато се опитам да надвикам шума от прибоя, в гърлото ми се забива нож.
— Бабо, защо са ти толкова големи очите? — промълви Еди без да помръдне.
— Това пък какво беше?
— Спомних си една приказка. — Младежът колебливо слезе по склона, но остана далеч от Роланд. — Обаче аз не съм наивно момиченце, което можеш да подмамиш.
— Какво момиченце? Не чух какво каза — излъга Стрелецът.
На около двеста метра от тях, скрито сред гъсталака, напрегнато ги наблюдаваше същество, чиито черни очи бяха необикновено интелигентни, ала лишени от състрадателност. Вятърът и грохотът на прибоя заглушаваха гласовете на двамата мъже, но Дета знаеше за какво разговарят. Не и бе необходим телескоп, за да се убеди, че Най-лошият човек вече беше и Най-болният човек. Хрумна и, че Най-лошият на драго сърце би загубил няколко дни (дори няколко седмици), за да изтезава една безнога негърка — в този идиотски свят май липсваха други развлечения — ала Най-болният човек със сигурност имаше само едно желание: час по-скоро да се махне оттук. Да премине през вълшебната врата и да се чупи от този свят. Доскоро той нямаше намерение да се чупи; доскоро съществуваше само в съзнанието и. Тръпки я побиваха, като си помислеше как беше проникнал в главата и, с каква лекота беше преодолял отчаяните и опити да го прогони и отново да стане господарка на съзнанието си. Беше ужасно, направо кошмарно. А най-страшното бе, че тя не разбираше какво предизвиква ужаса и. Безпокоеше я най-вече фактът, че самото нашествие в съзнанието и не я беше изплашило. Знаеше, че ако се замисли, ще проумее истината, но не и се искаше да го стори. Подобен анализ можеше да я отведе на място, подобно на онова, от което са се страхували моряците в древността: на края на света, който картографите са отбелязвали с надпис: „ТУК МОЖЕ БИ ИМА ДРАКОНИ.“ Нашествието на Най-лошия човек в мозъка и я плашеше, защото и беше познато — сякаш се беше случвало и преди… и то неведнъж. Но Дета преодоля страха си и не изпадна в паника. Дори докато се съпротивляваше, тя наблюдаваше какво се случва, спомняше си какво беше видяла през отворената врата, когато Стрелецът я накара да обърне инвалидната количка. Спомняше си как тялото на Най-лошия човек лежеше на пясъка, а Еди се беше навел над него с нож в ръка. Ех, само да беше забил острието в гърлото на Най-лошия човек! Гледката щеше да бъде страхотна. По-хубава дори от клането на прасе!
Младежът не и достави това удоволствие, ала тя успя добре да разгледа тялото на пясъка. Най-лошият човек дишаше, но на брега лежеше именно тялото му — беше безполезно като чувал, който някой глупак е напълнил с плевели или с царевични листа.
Дета притежаваше съзнанието на закоравял престъпник, но разсъждаваше много по-бързо и по-логично от Еди. „Най-лошият човек беше истински гадняр, изпълнен със злоба и гняв. Но вече не е страшен. Знае, че съм тук, ала само гледа как да се чупи, преди да го очистя. Обаче приятелчето му още има сили и със сигурност ще бера ядове с него. Настоява да ме търси и хич не му пука какво му говори онзи. Сигурно си мисли: «Една черна саката мръсница не може да се мери с мен, големия, силен мъж. Защо да бягам? Непременно ще докопам тази черна мутра. Ще и го мушна веднъж-два пъти, после ще правим с нея, каквото си щем.» Да, със сигурност му се въртят такива мисли, ама хич не ми дреме от този бял тъпак. Хайде, сладурче, сигурно си въобразяващ, че лесно ще хванеш Дета Уокър, а? Що не опиташ, миличко? Ще ти светне, че тоя път си намерил майстора, глупако…“