Трите карти
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Трите карти». Краткое содержание книги:
— Готов ли си?
Еди кимна.
— Да. А ти?
— Готов съм.
— Ще ти стигнат ли силите?
— Разбира се.
Хапнаха набързо… сетне Еди пое за трети и последен път по тази прокълната отсечка от брега.
12
През нощта изминаха доста голямо разстояние, ала Еди беше разочарован, когато Стрелецът му нареди да спре за почивка. Не започна да спори, тъй като беше прекалено уморен, но все пак съжаляваше, че не са продължили още малко. Тежестта на Роланд беше най-големият проблем. Докато буташе количката, Еди имаше усещането, че на нея са натоварени метални греди. Той поспа още четири часа, събуди се на разсъмване, когато слънцето се показа иззад ерозиралите хълмове — останки от някогашни планини, и се заслуша в кашлянето на Стрелеца. Гърдите на Роланд хриптяха като на старец, болен от бронхопневмония.
Стрелецът забеляза изпитателния му поглед, изчака пристъпът да премине и се усмихна.
— Още не съм на смъртно легло, младежо, макар че кашлицата направо ме задушава. А ти как се чувстваш?
Еди си спомни за очите на Одета и поклати глава.
— И аз не съм на смъртно легло, но не бих се отказал от сандвич със сирене и бутилка „Бъд“.
— Моля? — недоумяващо попита Стрелецът и в паметта му изплува споменът за ябълковите дръвчета и пролетните цветя в кралската градина.
— Няма значение. Качвай се, приятел. Вярно, че возилото не е мощно и със свалящ се гюрук, но все пак е най-доброто, с което разполагаме.
Продължиха пътя си, но при залез слънце на втория ден, откакто Еди се беше разделил с Одета, им предстоеше да изминат още много километри, докато достигнат третата врата.
Младежът се просна на земята, надявайки се да поспи поне четири часа, но пронизителният вой на дива котка го събуди на втория час и той скочи на крака, сърцето му биеше лудо. Ако се съдеше по силата на звука, животното беше огромно.
Видя как Стрелецът се повдигна на лакът, а очите му проблясваха в мрака.
— Готов ли си? — попита го и бавно се изправи, като се мръщеше от болка.
— А ти? — прошепна Роланд.
Младежът се разкърши и гръбначните му прешлени запукаха като взривяващи се ракети.
— Готов съм, но още не съм се отказал от сандвича със сирене.
— Мислех, че предпочиташ печено пиле.
Еди изстена:
— Не ставай злобен, приятелю.
Когато първите слънчеви лъчи позлатиха планинските склонове, двамата видяха третата врата, а след два часа се озоваха пред нея.
„Ето ни отново заедно“ — помисли си младежът; беше толкова уморен, че му идваше да се просне на пясъка.
Оказа се, че радостта му е била преждевременна — от Одета Холмс нямаше и следа.
13
— Одета! — изкрещя Еди. Гласът му беше прегракнал като на двойничката на любимата му жена.
Не дочу дори ехо, което би могъл да приеме за отговора на Одета — ерозиралите хълмове дори не отразяваха звука. Чуваха се само ревът на прибоя, който беше почти оглушителен на този тесен, клинообразен участък от брега, и воят на вятъра.
— Одета!
Този път той изкрещя толкова силно, че гласът му пресекна, сякаш остра рибена кост преряза гласните му струни. Трескаво заоглежда планинския склон, надявайки се да зърне ръката и, вдигната да привлече вниманието му, или някакво движение, означаващо, че Одета става от земята… или (Боже, опази) ярки петна от кръв върху кафеникавите скали. Питаше се как би постъпил, ако действително види следи от кръв или пък намери револвера, по чиято дръжка от сандалово дърво личат вдлъбнатини от зъбите на хищно животно. Имаше опасност да изпадне в истерия, дори да полудее… и все пак той продължаваше да търси доказателства за трагичната смърт на любимата си. Ала не видя нищо, до слуха му не достигна ответен вик. През това време Стрелецът внимателно разглеждаше третата врата. Беше очаквал да прочете върху нея една-единствена дума — думата, която беше произнесъл човекът в черно, обръщайки шестата карта на Голготата, където се бяха срещнали.
„Смърт — бе казал Уолтър — но не за теб, Стрелецо.“
Ала на вратата бяха написани три думи и той отново ги прочете, като беззвучно мърдаше устните си: „ОНЗИ, КОЙТО БЛЪСКА.“
„Все пак това означава «смърт»“ — помисли си и знаеше, че е прав. Внезапно му се стори, че гласът на Еди се отдалечава; откъсна очи от вратата и се огледа. Младежът се катереше по склона и продължаваше да вика Одета.
За миг Роланд се съблазни от мисълта да се раздели с него. Твърде възможно беше младежът да открие любимата си все още жива и със запазен разсъдък. Допускаше, че двамата дори могат да заживеят тук, че взаимната им любов рано или късно ще прогони ужасяващата двойничка Дета Уокър. Да, твърде вероятно беше Дета да загине. Роланд беше романтик по душа, ала познаването на реалния живот му подсказваше, че понякога любовта действително преодолява всички препятствия. Какво ли щеше да се случи със самия него? Дори да успееше да вземе от света на Еди лекарствата, които преди му бяха помогнали, щяха ли да му бъдат от полза сега? Беше много болен и нямаше представа колко напреднала е болестта. Ръцете и краката го боляха, главата му се пръскаше от болка, бронхите му бяха пълни със секрети. Когато кашляше, усещаше бодежи отляво, сякаш ребрата му бяха счупени. Ушите му горяха. Внезапно му хрумна, че може би е настъпил моментът да приключи с всичко това… да се откаже. При тази мисъл като че цялото му същество се възпротиви.