Трите карти

— Защо се смееш?

— Стори ми се, че чувам гласа на госпожица Хатауей, която ми преподаваше в трети клас.

Одета се поусмихна, сетне, без да откъсва от него блестящите си очи, тихичко запя: „Нощта пада над земята, сумрак обгръща гората…“

Сетне млъкна и двамата погледнаха на запад, но звездата, която бяха наблюдавали снощи, още не се беше появила, въпреки че вече се смрачаваше.

— Искаш ли още нещо, Одета? — Искаше му се да остане при нея колкото е възможно по-дълго. Навярно щом поемеше по обратния път — желанието му щеше да стихне, ала сега търсеше повод да отложи часа на раздялата.

— Целуни ме — това ще ми бъде достатъчно. А когато след дългата целувка устните им се отделиха, тя го сграбчи за китката и го погледна в очите.

— Досега не се бях любила с бял човек. Не зная дали това изобщо те интересува; всъщност не съм сигурна доколко е важно за самата мен. Все пак исках да го знаеш.

Еди се замисли, сетне промълви:

— Това не ме интересува, Одета. В тъмнината не се вижда цветът на кожата. Знай, че те обичам.

Тя хвана ръката му.

— Мисля, че си прекрасен младеж; може би аз също съм влюбена в теб, макар че още е прекалено рано…

В този момент, сякаш по сигнал, от гъсталаците се дочу вой на дива котка. Звукът все още се разнасяше от голямо разстояние, но ако се съдеше по звука, животното се намираше много по-близо и беше голямо.

Двамата рязко се извърнаха. Еди почувства, че косата му настръхва, и ни в клин, ни в ръкав си помисли: „Не, не може да настръхне, защото е прекалено дълга.“

Воят прерасна в писък, сякаш предсмъртен вик на някакво същество (а може би беше само ръмжене на съвокупляващи се животни). Писъкът се усили, стана почти нетърпим, после постепенно започна да стихва, докато накрая беше заглушен от непрестанния вой на вятъра. Двамата зачакаха със затаен дъх, но викът не се повтори. Този път Еди не се поколеба — измъкна револвера от колана си и го подаде на Одета.

— Вземи го… и без възражения. Дано не ти се наложи да го използваш, но все пак го вземи.

— Ами ако откажа?

— О, можеш да възразяваш и да спориш колкото щеш — няма да повлияеш на решението ми.

Тя замислено се втренчи в очите му и уморено се усмихна.

— Не ми е до спорове. — Взе револвера и добави: — Моля те, побързай.

— Добре. — Той отново я целуна, но реши, че ще бъде абсурдно да я предупреждава да внимава. Как би могла да внимава при създалото се положение?

Предпазливо слезе по склона сред падащия мрак (омарите още не бяха излезли от океана, но скоро щяха да се появят) и отново прочете надписа на вратата. За втори път го побиха тръпки. Думите бяха толкова… толкова подходящи. Вдигна глава и се огледа. Отначало не видя Одета, сетне забеляза някакво движение — тя му махаше с ръка.

Еди също и помаха, после обърна инвалидната количка и се затича на юг, като се стараеше по-малките предни колела да не докосват земята. През първите трийсетина минути сянката му бягаше редом с него — беше невероятно голяма, сякаш принадлежеше на гигант, и се простираше на изток. После слънцето залезе, сянката му изчезна, а омарите започнаха да изпълзяват от океана. Десетина минути след като чу скриптящите звуци, които издаваха омарите, Еди вдигна поглед и съзря вечерницата, сияеща върху тъмносиньото кадифе на небето: