Трите карти

— Дал си и револвера.

Младежът си каза, че Роланд изглежда зле… може би колкото преди да започне да се лекува с кефлекс, а може би още по-зле. Имаше висока температура и от тялото му се излъчваше топлина като от запалена печка; за миг го съжали, сетне гневът му взе надмощие и той изкрещя:

— Едва не пукнах, за да се върна при теб навреме, а ти вместо да ми благодариш, ме упрекваш, че съм дал револвера на Одета. Много съм ти задължен, приятелю. Вярно е, че очаквах някаква благодарност, но признателността ти е направо трогателна.

— Казах онова, което според мен е най-важно.

— Е, щом си толкова наблюдателен, ще ти призная, че действително и оставих оръжието — заяви младежът, сложи ръце на кръста си и враждебно го изгледа. — А сега избирай: сядаш на количката или ще я сгъна и ще се опитам да я натикам в задника ти. Какво предпочиташ, шефе?

— Нито едното, нито другото. — Стрелецът неволно се усмихна, въпреки че изобщо не му беше до смях. — Трябва да поспиш. Еди. Утрото е по-мъдро от вечерта, освен това си на края на силите си.

— Искам час по-скоро да се върна при нея.

— Аз също. Но ако не си починеш, няма да издържиш по обратния път — това е голата истина. Ще бъде лошо за теб, още по-лошо за мен и пагубно за Одета.

Еди очевидно се колебаеше.

— Върна се много бързо — продължи Стрелецът, присви очи и погледна към слънцето. — Сега е четири часът. Поспи четири — пет часа, после ще падне мрак и…

— Не, не бива да спя повече от четири часа.

— Добре. Важното е да изчакаме падането на нощта. Щом се събудиш, ще хапнеш нещо и ще тръгнем на път.

— Ти също трябва да се нахраниш.

Роланд отново се опита да се усмихне.

— Ще се постарая. — Погледна младежа и спокойно заяви: — Навярно се досещаш, че сега животът ми е в твоите ръце.

— Да.

— Може би ми имаш зъб, задето те отвлякох.

— Така е.

— Ако си решил да ме убиеш, направи го още сега, без да подлагаш никого… — Стрелецът се задъха и млъкна. От гърдите му се изтръгна хриптене, което изплаши младежа. След няколко секунди той успя да довърши изречението: — … на излишни мъчения.

— Не искам да те убия.

— Тогава… — Роланд внезапно се закашля — … лягай да спиш.

Еди се подчини. Сънят не пристъпи бавно, както обикновено се случваше по-рано, а грубо го притисна в прегръдките си като нетърпелива любовница. Той чу (а може би само му се стори) Роланд да казва: „Не трябваше да и даваш револвера“, сетне сякаш пропадна в тъмна пропаст, където времето престана да тече. Стори му се, че бяха изминали само няколко секунди, когато Роланд го раздруса за рамото; най-сетне се събуди и поиска да седне, ала не успя: в тялото му като че нямаше нищо друго, освен болка… болка и тежест. Мускулите му се бяха превърнали в ръждясали лебедки и скрипци в изоставена сграда. Опита се да се изправи, но рухна на пясъка. Вторият му опит се оказа успешен, ала той имаше усещането, че само за да се обърне ще му бъдат необходими двайсетина минути. Всяко движение му причиняваше неописуема болка. Роланд изпитателно го изгледа.