Сделката на капитан Ворпатрил

Тедж подскачаше на място, разперила ръце сякаш да прегърне всички едновременно.

— О, как ме намерихте? Как се измъкнахте? Защо всички сте тук?… Довели сте и баба!

Встрани от шумния цирк, разиграващ се под хладния й одобрителен поглед, стоеше най-високата жена от всички високи жени в стаята, по-висока дори от Иван. Облечена беше с широки копринени панталони, риза и леко палто до коленете — стил, който Иван не свързваше с никоя конкретна планета. Беше много слаба, някак крехка, но гърбът й беше прав като дъска. Омекнала от възрастта кожа обличаше костна структура с неподвластно на годините изящество. Ясносивата й коса беше подстригана на къси кичури, като ореол около глава със съвършена форма.

Тедж се поклони на високата жена, допряла длани пред гърдите си в жест на дълбоко почитание, подсладен от искрената радост, която се излъчваше на вълни от лицето й. Бледа деликатна ръка легна нежно върху къдриците й като за благословия.

— Тук съм, да — каза тихо жената.

Митничарят хвърли поредния си притеснен поглед към бясно жестикулиращите и надвикващи се членове на клана Арка и пристъпи по-близо до Иван. По-добре ворски лорд, когото познаваш, отколкото джаксънианци, които виждаш за пръв път. Попита уж тихо, но не съвсем:

— Всички тези хора наистина ли са ви роднини, капитан лорд Ворпатрил?

Иван отвори уста да отрече разгорещено това нелепо твърдение и си остана така — с отворена уста.

— Ами, ъъ… в известен смисъл. Тоест, онзи мъж там ми се пада тъст, онази жена ми се пада тъща — закима в съответните посоки, — а онези ми се падат, ъъ, зетьове и балдъзи.

— Всичките?

— Ами да. Знам, че не си приличат. Малко е трудно за обяснение. — Пое си дълбоко дъх. — Като цяло, да, всичките. — След кратка пауза добави несмело: — А онова е… ъъ, жената ей там ми се пада баба, така излиза. Майката на майката на моята съпруга. Вдовица е. — Факт, който изведнъж го изпълни с дълбока благодарност. Един престарял гем-генерал със сигурност би прелял чашата.

Не, чакай малко. Комплектът все пак не беше пълен. Ерик, най-големия брат, го нямаше, както и две от Бижутата — Рубин и… как беше другото име? Топаз, точно така. Сметнал бе, че умората и раздразнението на тези хора се дължат на скоковата болест и принудителното задържане от бараярските власти, но дали нямаше и друга причина?

Митничарят млъкна; изглеждаше като човек, който мисли усилено и на бързи обороти. Иван го стрелна с подозрение.

В същия миг Тедж го сграбчи за ръката и го повлече към барона, баронесата и лейди гем Естиф. Иван моментално съжали, че не е намерил време да се избръсне и да облече униформата си, вместо да се яви пред новоизлюпените си роднини брадясал и с омачканите цивилни дрехи, които беше събрал набързо от пода на спалнята. От друга страна, така беше на равна нога с изтормозените от пътя и чакането Арки.

Срамежливо и задъхано Тедж каза:

— Татко, баронесо, бабо, това е моят бараярски съпруг лорд Иван Ксав Ворпатрил. — Сякаш криеше някъде още неколцина съпрузи с различна планетарна принадлежност… — Но не е лорд на нещо си обаче.