Пирамидата на бог Слънце
- Автор: Май Карл
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Калпазанов»
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Пирамидата на бог Слънце». Краткое содержание книги:
Той седна, аз сторих същото. И сега започна да разказва — живота на един човек, живота на един дух, но всъщност и живота на цялото човечество. Звездите продължаваха да странстват бавно по небето, ала аз не го виждах. Времето за мен все едно не съществуваше. Звездите изчезнаха; това също не видях. Вниманието ми бе насочено изцяло към неговите думи. На изток започна да се издига бледното утро, но аз не поглеждах нататък. За мен се бе породило друго утро. Но ето че се появи първият слънчев лъч и озари неговото лице. Тогава той скочи, притегли ме нагоре към себе си, докосна с устни устата ми и произнесе:
"Тази целувка е за онзи, който спи вътре! Да влезем, та отново да те има! Необходим си. А аз…? Навярно много повече!"
Хвана ме за ръката. При вратата спря още веднъж и каза тихо:
"Той лежи кротко и спи. Чувам дишането му. Щом приближиш до него, ще просънува това, което ти преживя при мен. Върви бавно-бавно нататък и му предай моята целувка! Нека връщането ти не бъде прибързано, защото след като се събуди, трябва всичко точно да си спомня. Не бива и дума да му се губи!"
Последвах указанието и преминах крачка по крачка средната стая, после през отворената врата в спалното помещение, в което заедно с мен пристъпи и слънчевата светлина. Лицето му започна духовно да се оживява и този живот ставаше все по-виден, колкото по-близо отивах към него. Стигнах, наведох се да му предам прощалния поздрав на Магьосника, който стоеше още при вратата, и… се събудих. Отворих рязко очи, но вече не бях прав. Скочих от леглото и минах бързо през вратата в средната стая. Магьосника беше изчезнал, стаята беше пуста, равният покрив — също!
— Сънувал съм, сънувал! — извиках. — Но как! Никога един сън не е бил толкова ясен! Или може би това бе някой от така наречените реални сънища? Всичко е точно така, сякаш съм го преживял, сякаш действително съм го преживял. И все още го виждам. Чувам всяка сричка. Ще го рекапитулирам. После ще седна да го нанеса на хартия. Човек не знае дали…
3. Ашикът
В следствие тази работа взех закуската си доста късно. После слязох долу, за да говоря най-напред с Шакара. Тя седеше съвсем сама в аркадата, поръбвайки един воал.
— Разказвала ли ти е някога Марах Дуримех преданието за "Омагьосаната молитва"?
Тя се замисли и отговори:
— Не на мен, а на един другоземец. Това бе в село Охтиан на племето буланух.
— Кой беше другоземецът?
— Вече не си спомням, а може би и изобщо не съм го знаела. Той не ми хареса. Една стара жена бе починала в колибата си далеч извън делото. Никой не се погрижи за трупа, понеже беше тумаза[58]. Марах Дуримех ме взе със себе си; поддържахме бдение край трупа. Бях още малка и едва отскоро нейна ученичка. Странникът бе минал през селото и спря пред колибата, понеже Марах Дуримех стоеше пред вратата и му се наби на очи. След като получи отговор на няколко въпроса, слезе от коня, за да поговори с нея. Влезе за малко и вътре, но се изплю пред трупа. Защо, не зная. Онова, което каза, беше толкова учено, че не можах да го разбера, и толкова високомерно, че помолих тихо мъртвата да не го слуша, тъй като смущаваше необходимото й в момента вглъбяване. Той бе мъжът, на когото Марах Дуримех даде за из път преданието.
— Значи не е било толкова отдавна, когато онзи "последен" се е сринал в глъбината!
— Не те разбирам. Какво искаш да кажеш?
— Ще ти разкажа по-късно. Можеш ли да ми разправиш това предание?
— За съжаление не. Не го запомних. Бях малка, а то беше дълбоко и съвсем неразбираемо за мен.
— Колко жалко, много жалко!
— Защо?
— Остави работата си и ела с мен до конското пасище! Там никой няма да ни безпокои. Днес сънувах, а когато духът сънува по такъв начин, не може да го премълчи пред своята душа.
Минахме през градината и отидохме до камъка, при който веднъж вече бяхме седели. Настанихме се там. Започнах да разказвам. Тя ме слушаше безмълвно, съвсем безмълвно, но от време на време в тъмните й очи се появяваше един чуден, тайнствен блясък, който ми напомняше за онази собствена светлина на алабастъра — слънчево злато, съчетано с небесен лазур. И когато свърших, остана все още притихнала. Беше облегнала глава на камъка и държеше клепките си здраво затворени. Не смутих мислите й, а търпеливо зачаках да заговори. Тя го стори, без да отваря очи:
— Виждам една линия да се претегля отдясно наляво. В десния край пламти слънчев зной, който би изгорил всичко живо, приближило безразсъдно твърде много до него. Левият край е потопен в пълен мрак, заплашващ с мигновено унищожение всяко живо същество. Тази линия е нашият човешки живот. Прекаленото отиване надясно или наляво носи сигурна гибел. Точно по средата се намира неприкосновеността и също средната дължина на хвърляните сенки. Който ненавижда средните величини, се насочва към една от страните. Сега размисли, ефенди, размисли! Ти може би стоиш точно на средата?
58
Тумаза — томасистка християнка — б.а.