Пирамидата на бог Слънце
- Автор: Май Карл
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Издателство «Калпазанов»
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Пирамидата на бог Слънце». Краткое содержание книги:
И сега също Магьосника извиси глас. Но той не звучеше угнетено, потиснато или раболепно, а светло, чисто, ясно, сякаш той беше този, който прощаваше:
"Вие ме освобождавате, казвате? Нека това бъде последната глупост, извършена от вас тук! Кой ви събори? Не аз! А страхът от мен, страхът от призрака! И още гордостта, която се срамува от молитвата! Вие се мислехте велики и извисени, но не дръзнахте да се възправите срещу мен, не поискахте да узнаете кой съм! И ако сега ви го кажа, няма да можете да го схванете, понеже духовната заблуда не се лекува бързо, из един път. Но си отбележете истински избавителните слова: "Който не хвърля собствена сянка, не може да бъде същество и да бъде възприет като човешко тяло." Ако върху мен тегне някаква вина, престъпление, вие ще бъдете последните, към които бих се обърнал за милост. Защото трябва да знаете, че който прощава на мен, прощава единствено на самия себе си. И понеже вие го сторихте, няма повече да порицавам вашата илюзия и самозаблуда. Вие изкупихте своите грешки и ето как аз отново ви връщам вашите сенки. Да бъде светлина!"
"Светлина!" — извиках аз.
"Светлина!" — провикна се Скелета.
"Светлина, светлина, светлина!" — повториха всички духове.
И "светлина… светлина… светлина… светлина!" се разнесе навън до най-затънтения ъгъл и всички клони затрепериха и се затресоха.
Внезапно светлият слой, полегнал върху тъмните води, изчезна и отново възцари мрак около нас. Но прозвуча някакъв тон, толкова лек и все пак ясен, толкова нежен, мек и същевременно победно звънък. Откъде дойде и къде се спусна? От един друг свят… в скулптурата до мен. Първо само се бе чул, но скоро след това можеше и да се види — един прекрасен, свещен, багрен тон! Като слънчево злато, съчетано с небесен лазур! Къде се намираше неговият източник? В алабастъра! Скулптурата не беше осветена отвън. Тя носеше светлината в себе си и поради това не хвърляше и следа от сянка. Започвайки първо излеко, като утринен лъх, чистата, непорочна бистрота полека-лека се разви до ярък дневен блясък, сякаш ни огряваше слънцето. В тази светлост Скелета и всички, лежащи по водата в дълбоко удивление, ми се видяха толкова гротескни, толкова ужасни и противни, че отклоних поглед от тях и го насочих нагоре към статуята.
Онова, което видях, никога не е било виждано, защото никое изкуство не е създавало някога такава красота! Но за жалост стоях толкова плътно до статуята, че засега върху мен въздействаше само нейната големина. Колко дребен, колко дребен се чувствах до нея аз, човекът!
Тогава Магьосника заговори:
"Стана светлина! Нима трябва да расте тя сега, додето ви погълне? Бягайте бързо навън, сянката ще ни спаси!"
"Но нали няма път — обади се Скелета, — ние сме затворени навеки, навеки. Превърне ли се тази светлина в безсенчестност, всички, всички ние тук сме изгубени! Преданието разказва за един, който притежавал ключа Хепхата. До този миг всичко, казано от него, се е сбъднало, но тези скали и гигантски зидове сигурно са прекалено здрави дори за Хепхата!"
Аз извиках:
"Аз го имам този ключ и никоя твърдина не може да му противостои! Веднъж вече бях тук и го изпробвах. Отворете пространство за нас там долу! Сега ще слезем и ще ви поведем навън!"
"Навън, навън!" — викна от радост Скелета.
"Навън, навън, навън!" — заликуваха другите.
"Навън… навън… навън… навън!", отекна тържествено в предния басейн, от което всички колони заскърцаха и от свода се заотделяха камък след камък.
Скочих във водата, Магьосника след мен. Докато главите се стараеха да ни оформят нещо като проход, погледнах назад, вече от по-голямо разстояние нагоре към статуята. Сега сияеше толкова силно, че веднага ме заболяха очите. Извърнах се бързо и загребах с две ръце, за да избягам по водата от светлинния поток. Магьосника се придържаше до мен. Другите ни последваха. Не остана нито един!
Блясъкът проникваше в под надвисналия зид и в предния басейн и разпространяваше там нещо като здрачевина, която достатъчно ясно ми показваше пътя. Плувах не покрай страничните канали, а напряко към главния, където се изгуби и последното сияние и се намерихме в дълбок мрак. Но това не можеше да ни попречи, защото пътят ни бе предначертан от страничните зидове. Не можехме да се отклоним нито надясно, нито наляво, а да се придвижваме само напред, напред, напред. Другите ни следваха. Чувахме го по шума на плуването им, който звучеше в тази каменна тръба като приглушен морски прибой.
Преминах през гъсталака на открито навън в езерото много по-лесно отколкото по-рано с лодката. За да направя място, плувах първо на известно разстояние направо и после се обърнах. Магьосника беше при мен. Отпред спря Скелета. Зад него видях дружината му — толкова многобройна, сякаш каналът не можеше да се изпразни. От него прииждаха още и още. Виждах ги ясно, тъй като звездите блестяха, а тесният сърп на луната в първата четвърт бе надвиснал в небето точно над нас. Възможно ли беше всички тези, които съзирах, и които още напираха, да са се намирали там вътре в планината? Можеше ли наистина да има такова множество духове, които са се сгромолили от своята мисловна висота, понеже внезапно са изгубили там почва?