Пирамидата на бог Слънце

Заплувахме към пристана и… странно! Когато излязох от водата, не бях мокър. Дрехите ми също бяха сухи. Така бе и при него. Той ме хвана за ръката. Минахме бавно през дуара и поехме нагоре към къщата. Портата беше затворена. Отвори се от само себе си веднага щом я докоснахме. Другите врати се отваряха по същия начин, докато се озовавахме в средната от стаите им. Отдясно чух шум, като че някой спящ се обърна на другата страна. Понечих да се запътя бързо натам, ала той ме задържа здраво и прошепна:

"Още не бива да се събуждаш! Имам да ти разправям толкова много, толкова важни неща, че ще се дивиш както никога през живота си."

Излязохме на равния покрив и погледнахме насреща към Божия дом. Блясъкът на звездите струеше върху цялата долина, но храмът бе обвит в онази светлина, разнесла се от алабастъра — слънчево злато, съчетано с небесен лазур. Повяваше сладостно ухание на рози. Отсреща ли идваше? То ли бе, което носеше изтихо, изтихо строфата: "Сияят днес слънцата във всички небеса, по всички земи се превръща в ден нощта. Каквото заблудата започне в сляпа омраза, благодатно е довършвано от истината!"

"Чуваш ли? — попита Магьосника. — Няма да го схванеш, но аз ще ти кажа какво имат предвид. Ала трябва не само да слушаш, ами и да гледаш. Погледни ме!"

Сторих го. Какво стана с него? Фигурата му започна да изчезва, да се превръща в мъгла. Но тази мъгла много бързо придоби отново форма. И кой, кой стоеше пред мен? Не вече Магьосника, а Предупредителя, с когото бях говорил, преди да изкача планинския хълм. Вече виждах не беловласата глава с острите, студени, враждебни очи, не, а онези дружелюбни, сериозни черти и онзи мек, бащински поглед, който при въпроса дали мога да се моля, бе отправен угрижено, но и изпълнен с надежда към мен.

"Ти ме учудваш — каза. — И все пак не се е случило нищо, заслужаващо учудване! Който е духовно непълнолетен, него настойникът трябва да предупреди. Но израслия, зрелия мислител бива предупреждаван от собствения глас на заблудата, който винаги говори пълната, чиста истина. А него не превъзхожда никой настойник! Ти сдържа своята дума. Не премина във властта нито на моето друго Аз, нито на моята заблуда, която иска да заграби целия свят на сенките, понеже сама се счита без сянка. Ти не ме победи и все пак победи. Аз се чувствам виновен и ще се реванширам с теб, като те въведа в тайната, че двете неща, светлината и мракът, биха означавали смърт, ако не си подаваха помирително ръка, превръщайки я тъкмо по този начин във вечен живот. Ето защо изборът "Смърт или сянка!" не беше лъжа, макар да няма смърт, нито пък жива сянка!"