Смъртта на императора

Неделята е възможно да добави към тези радости някое конно състезание или на някой бик, както се казва „да се плюе под опашката“. Препуска човек в галоп отзад към бика, пипва го, както си е на седлото, здраво за опашката и от устрема на коня го премята презглава.

Сред хасиендерос има немалко европейци — испанци, а и…немци. Въобще немското влияние в Северно Мексико започна все повече да се разширява и навярно няма да е пресилено да се каже, че най-добре стопанисваните хасиендас и ранчос в тези области се намират в немски ръце.»

По Camino real, Кралския път, който води от Саюла през планините, образуващи южното продължение на Сиера де Наярит, яздеха трима мъже, на които личеше, че са оставили големи напрежения зад себе си. Конете им изглеждаха отпаднали и изнемощели и се движеха морно, с препъване през дълбоките цепнатини и неизброимите отломъци лава, които покриваха пътя. Човек в крайна сметка би могъл да изпадне в съмнение дали наистина се намира на някой път с оживено движение и трафик и при това «кралски», или отдавна го е загубил под копитата на животното си. Обработваеми земи тук вече нямаше. Отделните растения, които се появяваха във все по-голямо количество, бяха юк с дебели стволове и тук-там някой гъсталак опопанакс, издигащ се два-три метра над земята и чиито великолепно ухаещи цветове бяха единственото, което възрадваше сетивата. А иначе слънцето сипеше зной като истинска фурна върху черния камънак лава и не бе за чудене, че тримата мъже от дълго време яздеха мълчаливо и навъсено един до друг.

Дори английското куче-следотърсач, което тепаше след ездачите, изглежда страдаше от лошо настроение, поне така би могъл да заключи човек от унило отпусната опашка и сънливия поглед на очите. Пътят водеше бавно, но постоянно нагоре. Да не беше тая ужасна жега, изкачването нямаше да се изживява така неприятно, ала сега животните се мъкнеха с ездачите на гърба с такава мудност, че човек очакваше всеки момент да спрат.

— Сан Якобо де Компостела! — изръмжа единият и спря коня си. — Ако продължава така, няма да настигнем нехранимайковците до Мансанильо. Дяволът да я отнесе тая жега и тоя Camino real! Какво не бих дал да знам в какво състояние са обикновените пътища в тази благословена страна, щом тоя Кралски път обръща вътрешностите на човек!

— Не ругайте, сеньор Миндрело! — утеши по-възрастният от неговите спътници. — Та помислете си, след като ние не се придвижваме достатъчно бързо, то можете да се закълнете, че Ландола и компанията също не се чувстват прекомерно добре. Те са дори в още по-лошо положение от нас, защото не разполагат с никакви средства и понастоящем трябва да се намират в състояние, в което не бих желал да се разменя с тях.

— И бездруго е учудващо — обади се Мариано, третият конник, — че досега нищо не сме успели да им сторим. Тримата изглежда притежават несломима природа. Десет дни сме на път и все още висим на техните дири, повече нищо.

— Повече нищо? Сеньор, не бива да сте несправедлив! Каквото изобщо можеше да бъде постигнато, бе постигнато. Размислете, до последните дни не знаехме коя е тяхната цел! Бяхме принудени да разчитаме следите им, не можехме да яздим напосоки. Самопонятно е, че преследваните бяха с предимство спрямо нас, защото не бяха зависими от дневната светлина и можеха да яздят и в мрака. Но сам кажете, не сме ли се приближили значително до тях, откакто от посоката на тяхното бягство можахме да заключим коя е целта им? Тази заран установихме, че дирите им са само отпреди пет часа. Залагам си кемера срещу вашето графство, че довечера ще ги пипнем за перчема. Вие спокойно можете да приемете облога, сеньор, защото в сравнение с мен сте в по-изгодно положение. Спечелите ли, получавате кесията ми, докато аз евентуално бих останал с пръст в устата, в случай че в последния миг графството ви все пак отплува.

— Значи казвате, тази вечер ще ги спипаме? — попита с облекчение Миндрело.

— Със сигурност, ако междувременно не се случи нещо непредвидено — потвърди ловецът.

— После горко на тия мерзавци! Техният последен час ще е ударил. Хайде тогава напред, та вашето предсказание възможно по-скоро да се сбъдне!

Ездата продължи, а настроението бе по-добро отпреди. Но тяхното търпение скоро бе поставено на мъчително изпитание. Слънцето се изкачваше по-високо и по-високо над планините, а пътят ставаше все по-безутешен. От крачка на крачка теренът ставаше все по-вулканичен и изглежда почти всяка от планините бе угаснал вулкан. Навсякъде се виждаха кратери, а отстрани бяха струпани пластове лава. По едно време планините от двете страни се разстъпиха и образуваха широка долина, в чиято среда бе разположено някакво селце. Малкото къщи бяха изградени от блокове лава, а и офадите, с които хората бяха оградили хилавите си царевични нивици, се състояха от такива късове. Следвайки главната улица, която същевременно бе единствената в селото, след няколко минути тримата пътници стигнаха до една постройка, която се отличаваше от останалите само по това, че над дупката, която би трябвало да представлява вход, бе прикрепена една дъска с изрисуван най-вероятно със смазка за ботуши надпис «Хотел Долорес».