През страната на скипетарите
- Автор: Май Карл
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Мария Нейкова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През страната на скипетарите». Краткое содержание книги:
(Веселин Радков)
«През страната на скипетарите» Кара бен Немзи и неговите спътници преследват банда престъпници. Неочаквано те се сблъскват с внушаващите страх «аладжи», по-късно попадат в планинска колиба, която трябва да бъде за тях капан и накрая преживяват един колкото драматичен, толкова и весел епизод в «кулата на старата майка».
«През страната на скипетарите» принадлежи към шесттомно издание. Другите томове са: «През пустинята» (том 1), «През дивия Кюрдистан» (том 2), «От Багдад до Стамбул» (том 3), «През дебрите на Балкана» (том 4), «Шутът» (том 6).
— Каква е тази сграда? — попитах аз нашия водач.
— Дворец — отговори той.
— На кого е?
— На гостилничаря, при когото ще нощуваме.
— Но както ми се струва, този дворец не е обществена странноприемница.
— О, не, ефенди.
— Нали говореше за някакъв хан?
— Познавам стопанина. Той много обича гости и с радост ще ви приеме.
— Кой е той?
— Турчин от Салоники, който идва да си почива тук. Казва се Мурад Хабулам ага.
— Как изглежда?
— Агата е на средна възраст, висок и доста слаб, без брада.
Не изпитвах симпатия към високия, сух, голобрад турчин. Не мога да си представя, че един почтен, честен турчин може да изглежда почти или напълно като скелет, а освен това от опит вече знаех, че в Османската империя човек много трябва да внимава с всеки, който е прекалено висок и слаб, а на всичко отгоре е и без брада. Явно физиономията ми не е била особено благосклонна, защото шивачът ме попита:
— Не ти ли харесва, че ви водя при него?
— Не. Мисля, че е много нескромно да се канят петима души на гости при напълно непознат човек.
— Но не вие предлагате да му гостувате, а той нареди да бъдете поканени при него.
— Това е ново за мен!
— Нали ти обяснявам, че Мурад Хабулам ага много обича гости. Аз често идвам при него и той веднъж завинаги ми е заповядал да водя при него чужденци, ако няма да се срамува от тях.
Обича непознатите хора и е учен мъж, обикалял много по света, точно като теб. Много ще си допаднете един на друг. Освен това е толкова богат, че нищо не му пречи да подслони десет, та дори и двайсет души.
Учен човек, с житейски опит, това звучеше привлекателно. А за да ме заинтересува още повече, предателят добави:
— Ще имаш великолепно жилище с парк и всичко, каквото може да има един богат човек.
— А има ли и книги?
— Голяма сбирка.
С това, разбира се, беше сложен край на колебанията ми и аз изпратих шивача да съобщи за нас.
Докато с Халеф си говорихме за баснословно богатия и учен турчин, а аз изразявах предположението си, че не е нужно да се съобщава за нас, защото той вече е узнал за пристигането ни от аладжите, конят на Хаджията изведнъж стана неспокоен.
Отидохме близо до брега на езерото, по чиято повърхност точно към нас се приближаваше една лодка. В нея седеше младо момиче и гребеше със силните си ръце. Облечено беше като неомъжена българка. Изпод червената забрадка, вързана на главата й, се подаваха две дълги, тежки плитки.
Българката, изглежда, много бързаше, защото скочи от лодката, без преди това да я върже, и понечи да изтича покрай нас. Червеното й облекло, а може би припряността й или нещо такова, беше изплашило коня на Халеф. Той подскочи настрани, замахна към момичето с копито и го събори. Моят вран жребец също се изплаши малко и се изправи на задните си крака. Българката искаше да се изправи, но го направи в погрешна посока, озова се под коня ми и извика от страх.
— Тихо! Ще подплашиш конете ни! — заповядах й аз. — Стой спокойно.
Наистина Рих продължи да потрепва още известно време, но не настъпи българката и тя вече можеше да се изправи. Тя искаше да побегне, но аз я спрях с думите:
— Стой! Почакай малко! Как се казваш?
Тя спря и вдигна поглед към мен. Беше истински българско, младежко лице, меко, кръгло и пълно, с малък нос и ласкави очи. Съдейки по облеклото й, тя беше бедна, а беше и боса. Конят на Халеф сигурно й бе причинил болка, защото тя сви крака си нагоре.
— Анка се казвам — отговори момичето.
— Имаш ли родители?
— Да, ефенди.
— А братя и сестри?
— О, много!
— А изгора?
Гъста руменина покри младото лице, но въпреки това тя бързо отговори:
— Да, един красавец!
— Как се казва?
— Яник. Ратай е.
— Двамата май не сте богати?
— Ако имахме състояние, отдавна щях да съм станала негова жена. Но спестяваме.
— И колко?
— Аз трябва да имам хиляда пиастъра и той хиляда.
— С какво ще се захванете после?
— Ще се преместим близо до Скопие, където живеят моите и неговите родители, и ще вземем градини под аренда. Неговият баща е градинар, а и моят също.