Шутът на кралицата

При второто ми посещение в двора кралицата беше заета със съвета, но намерих Уил да гали някакво куче на една пейка в голямата зала.

— Не си ли заспал? — попитах.

— Не си ли обезглавена? — отвърна той.

— Трябваше да отида с нея — казах кратко. — Тя помоли за мен.

— Да се надяваме, че това няма да бъде последната й молба — каза той сухо. — Да не реши случайно да те изяде като последна вечеря.

— Ще умре ли? — прошепнах.

— Със сигурност — каза той. — Уайът отрече вината й на ешафода, но всички доказателства сочат срещу нея.

— Но нали я е оневинил? — попитах с надежда.

Уил се разсмя:

— Той оневини всички. Оказва се, че това е било бунт на един човек и армията на бунтовниците ни се е привидяла. Той оневини дори Кортни, който вече беше признал! Не мисля, че гласът на Уайът ще бъде от особено значение. А и няма да го чуем отново. Той няма да повтори думите си.

— Кралицата ще отсъди ли против нея?

— Доказателствата отсъдиха срещу нея — каза той. — Кралицата не може да обеси сто души и да пощади водача им. Елизабет развъжда предателство, както старото месо развъжда ларви. Няма голяма полза да биеш мухите, а да оставяш месото да гние на открито.

— Скоро ли? — попитах, ужасена.

— Попитай я сама… — той млъкна насред изречението и кимна към вратата на залата за аудиенции. Тя се отвори и кралицата излезе. Усмихна се искрено от удоволствие, когато ме видя, а аз пристъпих напред и паднах на едно коляно пред нея.

— Хана!

— Ваше величество — казах. — Радвам се да ви видя отново.

По лицето й премина сянка.

— От Тауър ли дойде?

— Както заповядахте — казах бързо.

Тя кимна:

— Не искам да знам как е тя.

Забелязала студеното й изражение, стиснах устни и сведох глава.

Тя прие с кимване покорството ми.

— Можеш да дойдеш с мен. Отиваме да яздим.

Присъединих се към свитата й. Имаше две-три нови лица, дами и господа, но много скромно облечени за кралски двор, а бяха и много тихи за млади хора, излезли на езда за удоволствие. В този двор се бе възцарила неловкост.

Изчаках, докато всички бяхме вече на конете и излизахме от града на север, покрай красивата Саутхемптън Хаус и нататък към откритата околност, и едва след това доведох коня си редом до този на кралицата.

— Ваше величество, мога ли да остана с Елизабет, докато… — замлъкнах насред изречението. — До края? — заключих.

— Толкова много ли я обичаш? — попита горчиво тя. — На нея ли отдаде верността си сега?

— Не — казах. — Съжалявам я, както бихте я съжалили и вие, ако само пожелаехте да я видите.

— Не желая да я виждам — каза тя твърдо. — И не смея да я съжалявам. Но да, можеш да й правиш компания. Ти си добро момиче, Хана, и аз не забравям, че влязохме заедно в Лондон през онзи първи ден. — Тя хвърли поглед назад. Сега улиците на Лондон бяха много различни, с голяма бесилка на всеки ъгъл, с обесен на нея предател, и с гарвани по всички покриви, които дебелееха от богатата плячка. Вонята в града напомняше на вятъра, довяващ чума, така миришеше измяната в Англия. — Тогава имах големи надежди — каза тя кратко. — Тези времена ще се върнат, знам го.