Шутът на кралицата
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Тюдорите #5
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Шутът на кралицата». Краткое содержание книги:
— Ще пренасяш печатарска преса през цяла Англия, Франция и Италия? — попитах заядливо.
— Ако се налага — каза той. — Да.
Баща ми се качи отзад в каруцата и ми подаде ръка. Поколебах се. Трите бели лица на сестрите на Даниел се обърнаха към мен, изпълнени с враждебност.
— Значи сега реши, че ще идва, така ли? — попита една от тях.
— Можеш да ми помагаш с конете — каза бързо Даниел и аз слязох от задната част на каруцата и отидох до главата на най-близкия кон.
Поведохме ги, подхлъзвайки се малко тромаво по калдъръма на страничната улица, докато излязохме на солидната настилка на Флийт Стрийт и се отправихме към централната част на града.
— Къде отиваме? — попитах.
— На доковете — каза той. — Има кораб, който чака прилива. Запазил съм места за пътуването ни до Франция.
— Имам пари да си платя сама пътя — казах.
Той ми хвърли мрачна усмивка:
— Вече платих за теб. Знаех, че ще дойдеш.
Изскърцах със зъби при тази негова арогантност, дръпнах юздите на едрия кон и казах: „Хайде, давай!“, сякаш конят беше виновен. Когато почувства равния терен на улицата под копитата си, той започна да върви уверено и спокойно и аз се метнах на капрата на каруцата. Няколко мига по-късно Даниел се присъедини към мен.
— Не исках да те дразня — каза сковано той. — Само исках да кажа, че знаех, че ще постъпиш правилно. Не можеше да изоставиш баща си и своя народ, и да избереш да живееш вечно сред чужденци.
Поклатих глава. В студената утринна светлина с кълбящата се откъм Темза мъгла виждах големите дворци, които гледаха към реката, с техните градини на удоволствията, спускащи се надолу досами водата. Всички те бяха места, на които се бях забавлявала като любима гостенка в свитата на кралицата. Влязохме в града, който едва се пробуждаше, за да посрещне деня. Видях дима от пещите, който се виеше от комините на лекарките, отвъд църквата „Сейнт Пол“, която отново ухаеше на тамян, а после се отправихме по познатия път към Тауър.
Даниел знаеше, че мислех за Робърт Дъдли, когато сянката на крепостната стена падна върху нашата малка каруца. Плъзнах очи покрай стената до мястото, където голямата бяла кула се издигаше като вдигнат юмрук, размахан заканително към небето, сякаш за да каже, че който държи Тауър, държи Лондон, и справедливостта и милостта нямат нищо общо с това.
— Може би ще се измъкне на свобода — каза Даниел.
Извърнах глава:
— Заминавам, нали? — казах, без връзка. — Това би трябвало да ти е достатъчно.
На един от прозорците примигваше светлина — пламъче на свещ. Помислих си за масата на Робърт Дъдли, придърпана до прозореца, и стола му пред нея. Представих си как не може да заспи през нощта, опитвайки се да се подготви за собствената си смърт, оплаквайки онези, които бе довел до тяхната, изпълнен със страх за онези, които още чакаха, като принцеса Елизабет, очакваха сутринта, в която щяха да им кажат, че това е последният им ден. Запитах се дали чувства присъствието ми там, навън в тъмнината, отдалечаваща се от него, копнееща да съм с него, предавайки го с всяка стъпка на копитата на едрите коне.
— Стой — каза тихо Даниел, сякаш се бях раздвижила на седалката. — Не можеш да направиш нищо.
Отпуснах се на мястото си и се загледах безизразно в дебелите стени и мрачните, тежки затворени порти, докато заобиколихме Тауър по цялата дължина на стените и най-сетне се върнахме край реката.
Една от сестрите на Даниел подаде глава от дъното на каруцата.
— Пристигаме ли вече? — попита тя, гласът й беше изтънял от страх.
— Почти — каза тихо Даниел. — Поздрави новата си сестра, Хана. Това е Мери.
— Здравей, Мери — казах аз.
Тя ми кимна и се втренчи в мен, сякаш бях някакво чудато създание от панаира в деня на свети Вартоломей. Обхвана с поглед скъпото ми наметало и фините ми дрехи, а после очите й се сведоха към лъснатите ми ботуши и бродираните панталони. После, без да каже и дума повече, се обърна, отпусна се в каруцата и зашепна на сестрите си. Чух приглушения им смях.
— Стеснителна е — каза Даниел. — Не иска да бъде груба.
Бях напълно сигурна, че е твърдо решена да бъде груба, но нямаше смисъл да му го казвам. Вместо това се загърнах малко по-плътно с наметалото и се загледах в движението на тъмната вода, докато колата се движеше тежко надолу по пътя към доковете.
Хвърлих поглед назад срещу течението и тогава видях гледка, която ме накара да протегна ръка към Даниел:
— Спри!
Той не опъна юздата.
— Защо? Какво има?
— Казах, спри! — троснах се. — Видях нещо по реката.