Шутът на кралицата

Унинието и страхът не напуснаха Елизабет, докато носилката не дойде до портата на Тауър и тя не излезе под тъмната вдигната решетка, озовавайки се в централната част на Лондон. Поехме през града. Аз и шепа придворни дами яздехме зад нея, но колкото по на запад отивахме, толкова повече пътуването се превръщаше в триумфално шествие. В малките селца, щом чуеха дрънченето от юздечките на конете и тропота на копита, хората излизаха тичешком и подскачаха и танцуваха по пътя, а децата плачеха да ги вдигнат, за да видят протестантската принцеса. Дори в градчето Уиндзор, в сянката на кралския замък, в Итън, а след това и в Уиткомб, хората се изсипваха от къщите си, за да й се усмихнат и да й помахат, а Елизабет, която никога не можеше да устои на публика, беше накарала да разбухнат възглавниците й, за да може да пътува седнала, та да ги вижда и да бъде виждана.

Те й носеха в дар храна и вино и скоро бяхме затрупани със сладкиши, захаросани плодове и китки крайпътни цветя. Режеха клонки и цветчета от глог и ги хвърляха на пътя пред носилката й. Хвърляха към нея букетчета от иглики и маргаритки. Сър Хенри, който яздеше нагоре-надолу покрай малката свита, отчаяно се опитваше да попречи на хората да се тълпят напред, опитваше се да възпре възгласите, обещаващи любов и преданост, но това беше все едно да язди срещу прииждаща река. Хората я обожаваха, и когато той изпрати войници пред нас в едно село, за да забрани на хората да излизат пред вратите си, те се надвесиха от прозорците си и викаха името й. А Елизабет, с медночервени коси, сресани така, че се спускаха по раменете й, с избила по бледото лице руменина, се обръщаше наляво и надясно, махаше с дългопръстата си ръка и изглеждаше — както само Елизабет умееше — едновременно като мъченица, която водят на екзекуция, и като принцеса, радваща се на обичта на своя народ.