Шутът на кралицата

Когато отвориха вратата, той беше на писалището си до прозореца, топлите лъчи на вечерното слънце нахлуваха през прозореца. Той четеше, наклонил страниците на малката книга към светлината. Извърна се в стола си, когато вратата се отвори, за да види кой влиза. Когато ме видя, се усмихна — уморена и тъжна усмивка. Пристъпих в стаята и попих с поглед промяната у него. Беше натежал, лицето му — подпухнало от умора и отегчение, кожата му — бледа от месеците на затворничество, но тъмните му очи бяха спокойни, а устата му — извита нагоре в подобие на някогашната весела усмивка.

— Това е моята госпожица-момче — каза той. — Отпратих те заради собственото ти добро, дете. Защо проявяваш неподчинение към мен, като се връщаш?

— Заминах — казах, като влязох в стаята, смутена от присъствието на пазача зад гърба ми. — Но кралицата ми нареди да правя компания на лейди Елизабет, затова през всичкото това време бях в Тауър, но не ме пускаха да дойда при вас.

В тъмния му поглед припламна интерес:

— А тя добре ли е? — попита, с умишлено безразличен глас.

— Напоследък е болна и много нервна — казах. — Дойдох да ви видя сега, защото утре заминаваме. Тя ще бъда поставена под домашен арест и предадена на сър Хенри Бедингфийлд. Наредено ни е да отидем в двореца Удсток.

Лорд Робърт стана от мястото си и отиде до прозореца, за да погледне навън. Само аз можех да се досетя, че надеждата караше сърцето му да блъска като чук.

— Освободена — каза той тихо. — Защо ли Мери проявява милост?

Свих рамене. Беше против интересите на кралицата, но беше типично за нрава й.

— Тя храни нежни чувства към Елизабет дори сега — предположих. — Все още мисли за нея като за малката си сестра. Не би могла да изпрати сестра си на ешафода дори и за да угоди на новия си съпруг.

— Елизабет винаги е имала късмет — каза той.

— А вие, милорд?

Не можах да скрия обичта в гласа си.

Лорд Робърт се обърна и ми се усмихна:

— Сега съм по-уравновесен — каза той. — Животът и смъртта ми не са в моя власт и сега съзнавам това. Но се питах за бъдещето си. Веднъж ти ми каза, че ще умра в леглото си. Все още ли смяташ така?

Неловко хвърлих поглед към пазача:

— Да — казах. — Така мисля, а вярвам и в още неща. Мисля, че ще бъдете възлюбен на кралица.

Той се опита да се засмее, но в тази малка стая нямаше място за радост.

— Наистина ли така мислиш, госпожице-момче?

Кимнах:

— И ще създадете владетел на Англия, който ще промени историята на света.

Той се намръщи:

— Сигурна ли си? Какво искаш да кажеш?

Пазачът прочисти гърло:

— Извинете — каза той смутено. — Не е позволено да се говори неразбираемо.

Лорд Робърт поклати глава на глупостта на мъжа, но овладя нетърпението си.

— Е — каза той и ми се усмихна. — Хубаво е да знам, че според теб няма да последвам баща си там — той кимна към моравата зад прозореца. — И започвам да се примирявам със затворническия живот. Имам книгите си, имам посетители, обслужват ме достатъчно добре, научих се да приемам скръбта за баща си и брат си — той протегна ръка към огнището и докосна издълбания там герб. — Съжалявам за тяхната измяна, но се моля да почиват в мир.