Шутът на кралицата
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Тюдорите #5
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Шутът на кралицата». Краткое содержание книги:
На вратата зад нас се потропа.
— Още не мога да си тръгна! — възкликнах, като се обърнах, но на прага не стоеше поредният пазач: беше жена. Беше хубава жена с кафява коса, с прекрасна млечнобяла кожа и меки кафяви очи. Беше облечена скъпо, обходих бързо с поглед бродерията на роклята й и обточените й с кадифе и коприна ръкави. Небрежно държеше в едната ръка панделките на шапката си, и кошница с пресни салатени листа в другата. Обхвана с поглед сцената: аз — с пламнали бузи и пълни със сълзи очи, лорд Робърт усмихнат в стола си — а после прекоси стаята и той се изправи да я посрещне. Тя го целуна хладно по двете бузи, и се обърна към мен, пъхнала длан под ръката му, сякаш за да каже: „Ти пък коя си?“
— Какво е това? — попита тя. — А! Ти трябва да си шутът на кралицата.
Измина един миг, преди да отговоря. Никога преди не бях имала нищо против титлата си. Но начинът, по който я изрече тя, ме накара да се сепна. Чаках лорд Робърт да каже, че съм юродива, че съм видяла ангели на Флийт Стрийт, че съм била гадателка на мистър Дий, но той не каза нищо.
— А вие трябва да сте лейди Дъдли — казах рязко, решила да се държа като шут, след като трябваше да приема тази титла.
Тя кимна.
— Можеш да си вървиш — каза тихо и се обърна към съпруга си.
Той я спря:
— Още не съм приключил работата си с Хана Грийн.
Настани я в стола си зад писалището и ме дръпна към другия прозорец, за да не ни чуват.
— Хана, не мога да те приема отново на служба при мен и вече си освободена от клетвата си да ме обичаш, но ще се радвам, ако ме помниш — каза той тихо.
— Винаги ще ви помня — прошепнах.
— И ако се застъпиш за мен пред кралицата.
— Милорд, правя го. Тя не желае да чуе нищо за който и да било от затворниците в Тауър, но ще опитам отново. Никога няма да престана да опитвам.
— А ако нещо се промени между принцесата и кралицата, ако успееш да се срещнеш с нашия приятел Джон Дий, ще се радвам да узная за това.
Усмихнах се на докосването му по ръката ми, на думите му, които говореха, че не само е жив, но и копнее за живот.
— Ще ви пиша — обещах му. — Ще ви разказвам всичко, каквото мога. Не мога да бъда нелоялна към кралицата…
— А сега вече и към Елизабет? — предположи той с усмивка.
— Тя е прекрасна млада жена — казах. — Невъзможно е да й служиш и да не й се възхищаваш.
Той се засмя:
— Дете, ти толкова искаш да обичаш всички и да бъдеш обичана, че винаги си едновременно на страната на всички.
Поклатих глава:
— Никой не би могъл да ме вини. Всички, които служат на кралицата, я обичат, а Елизабет… Тя си е Елизабет.
— Познавам я, откакто се помня — каза той. — Аз я научих да скача с първото си конче. Тогава тя беше изключително впечатлително дете, а когато порасна — стана истинска малка бъдеща кралица.
— Принцеса — напомних му.
— Принцеса — поправи се той. — Предай й моите най-добри пожелания, любовта ми и предаността ми. Кажи й, че ако можех да я поканя на вечеря, щях да го сторя.
Кимнах.
— Тя е истинска дъщеря на баща си — каза той нежно. — Бога ми, жал ми е за Хенри Бедингфийлд. Съвземе ли се веднъж от уплахата си, тя ще го подлуди. Той не е човекът, който може да командва Елизабет, дори не и с подкрепата на целия съвет. Тя ще го надхитри и надвие, и ще го подлуди.
— Съпруже?
Ейми се надигна от мястото си на масата.
— Милейди?
Той пусна ръката ми и пристъпи назад към нея.
— Бих искала да останем насаме — каза тя простичко.
Почувствах внезапен прилив на омраза към нея, а с него дойде и моментното видение, толкова страшно, че отстъпих назад и изсъсках, както котка изфучава внезапно на непознато куче.
— Какво има? — попита ме лорд Робърт.
— Нищо — казах. Тръснах глава, за да прогоня картината. Не беше нищо разбираемо: не бях успяла да видя ясно, нищо не можах да преценя. Бях видяла как Ейми пада, блъсната от Робърт Дъдли, и предположих, че моята пророческа дарба, замъглена от ревност и женска злоба, ми представя тази картина: как тя полита, блъсната в тъмнина, черна като смъртта. — Нищо — повторих.
Той ме погледна странно, но не настоя.
— По-добре си върви — каза тихо. — Не ме забравяй, Хана.
Кимнах и тръгнах към вратата. Пазачът ми я отвори, поклоних се на лейди Дъдли и тя ми отправи кратко пренебрежително кимване. Беше прекалено нетърпелива да остане насаме със съпруга си, за да си прави труда да бъде любезна към човек, който не беше много повече от слуга.