Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките». Краткое содержание книги:
- Какво стана с Агата? Чу ли нещо за нея?
- Не ти ли казах? Напусна училището! Насред годината! Един преподавател съобщи преди началото на лекцията.: „Агата Натие напусна. По здравословни причини. Върна се в Париж.“
Той притвори очи, да се наслади на последната хапка печена ябълка с мед, която прокарваше със сорбе с калвадос.
- Телефонирах у тях и майка й ми съобщи, че била болна, йе знаели какво точно ставало с нея... Помолих я да й предаде, че искам да говоря с нея, тя попита за името ми, отиде да провери дали дъщеря й е будна - каза, че непрекъснато спяла. Върна се й ми обясни, че Агата не можела да стане, за да си приказваме. Прекалено била уморена. Как ли не, умряла е от шубе, така ми се струва! Не губя надежда. Някой ден ще отида да я причакам пред тях с чадър в ръка! Чадърът оставя чудесни следи, нали?
- Не колкото коженият колан!
- А... сярната киселина?
- Идеално!
- Откъде се взима?
- Нямам представа!
- Не си дояде десерта! Не ти ли хареса? Не е ли вкусно?
- Напротив! Наслаждавам се... Превъзходно е, Ортанс. Благодаря ти.
- Нещо си разсеян, сякаш не си тук...
- Мислех си за майка ми и оня Закари.
Ортанс не спомена повече за инцидента пред Шърли, но получи уверението й, че Закари Горджак бил сторил необходимото. Твърде е възможно петимата да са на дъното на Темза. Пет мургави чер-норизи джуджета с бетон на краката. Твърде е възможно, преди да поемат към дълбините, да са успели да попитат Закари за причината за жестокото отношение към тях и силно се надявам той да е споменал името ми.
Тя извади пачка банкноти и с победоносно тананикане я тупна върху сметката, която сервитьорът току-що бе донесъл.
- За пръв път каня момче в ресторант! Боже, май поемам по лошия път!
Те се прибраха пеша, хванати под ръка, говореха си за биографията на Глен Гулд, която Гари току-що си бе купил. Минаха през парка. Гари потърси с поглед катеричките, но вероятно вече спяха. Беше красива вечер, небето бе осеяно със звезди. Ако ме попита дали зная имената на звездите, значи не е за мен, реши Ортанс. Мразя хората, които искат да ти напълнят главата с имената на звездите, столиците на държавите, различните валути, планинските върхове, значенията на всички ненужни неща, напечатани на гърба на пакетите със зърнени храни.
- Някои са алергични към Глен Гулд - обясняваше Гари. - Според тях свирел все едни и същи неща... има и такива, които са луди по него и обожават дори паянтовото му столче за пианото.
- Не е добре да обожаваш... Няма идеални хора.
- Баща му измайсторил това столче за него през 1953. Оттогава сядал винаги на него, дори когато е било пред разпадане. За него това е било като играчката, с която децата се приспиват... - произнесе последните думи с леко разтреперан глас. Улови погледа й и неочаквано я попита: - Защо ме гледаш така?
- Не зная. Стори ми се, че се развълнува...
- Аз? Защо?
Ортанс не можеше да каже точно защо. Продължиха да вървят мълчешком.
Колко време стана, откакто го познавам, се замисли Ортанс, осем-девет години? Израснахме заедно, обаче не мога да го възприемам като брат. Щеше да е по-добре, нямаше да се опасявам, че може да се влюби истински в някоя друга. Има да свърша толкова работа, преди да му се разкрия, толкова работа, която все мен чака.
- Знаеш ли имената на звездите? - полюбопитства Гари, вдигайки лице към небето.
Ортанс се закова на място и си запуши ушите.
- Какво ти става? - обърна се той към нея разтревожен, взря се напрегнато в лицето й.
- Не. Нищо ми няма. Всичко е наред - успокои го тя.
В погледа му се четеше такава тревога, в гласа му трептеше толкова нежност, че коленете й се разтрепериха. Дошло беше време да се изнесе от апартамента му. Започваше да става ужасно сантиментална.
От сепаретата долитаха превъзбудени гласове, откъслечни разговори и за миг Жозефин се поколеба на входа на ресторанта. Сякаш влизаше в „Хиляда и една нощ“: дълбоки канапета, дебели декоративни възглавници, статуи на гологърди жени, къдрави зелени растения, снежнобели орхидеи, меки като кадифе, пъстри килими, фотьойли с широко стъпили крака, натрупани безредно мебели със странни форми. Сервитьорките приличаха на модели, наети поча-сово, или на статистки и когато се появяваха с менюто или с молив и бележник в ръка да записват поръчките, все едно бяха от някакво модно дефиле. С дълги слаби крайници, с равнодушни лица, те се усмихваха машинално и все едно подаваха визитките си, докосваха Жозефин с фините си бедра, сякаш я питаха: „Как попаднахте тук вие, толкова безлична жена?“
Жозефин се чувстваше много притеснена. Няколко пъти Ирис отлагаше датата на запланувания обяд. Всеки път го изместваше под най-различни претексти: епилация с карамелизирана захар, час при фризьора, при зъболекаря за почистване на зъбния камък. Жозефин се чувстваше унизена. Огромното удоволствие, което беше изпитала, когато Ирис й се обади за пръв път, съвсем се беше изпарило. При мисълта да се срещне отново със сестра си изпитваше единствено и само смътно чувство на притеснение.