Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките». Краткое содержание книги:
Самоуверена и развеселена от картинката, която представляваше сестра й, седнала едва ли не на пода, тя й се усмихна лъчезарно.
- Отдавна ли ме чакаш? - попита, сякаш едва сега бе разбрала, че е закъсняла двайсет минути.
- О, не! Аз подраних!
Ирис отново се усмихна широко, загадъчно, щедро. Раздипли усмивката си, сякаш разстилаше екзотичен плат, донесен от корабите на Индийската компания; извърна се към съседните маси, за да се увери, че всички са я забелязали, разпознали са я, не само нея, но и жената, с която щеше да обядва, махна с ръка, усмихна се на едни, направи знак на други. Жозефин й се възхищаваше, все едно беше портрет: елегантна съблазнителна жена с правилни черти, с омайващи прекрасни очи, с гордо, неотстъпчиво, дори леко жестоко излъчване, която в мига, в който доловеше погледа й, се превръщаше в трогателно създание, изпълнено със загриженост, едва ли не с нежност. Вдигнала очи към Ирис, тя виждаше как по лицето на сестра й се изписваха последователно всички отсенки на обичта.
- Толкова съм щастлива да те видя - каза Ирис и се отпусна деликатно на същия нисък стол, оставила чантата си, без да я обърне. - Ако знаеш...
Хвана ръката й и я стисна. Приведе се да целуне Жозефин по бузата.
- И аз също - прошепна Жозефин със задавен от вълнение глас.
- Нали не ми се сърдиш, че толкова пъти отлагах срещата? Имах да свърша безброй неща! Сега пак съм с дълга коса, фризьорът ми я удължи с кичури. Красиво стана, нали? - прикова в нея дълбоките си сини очи. - Съжалявам. Държах се непростимо в клиниката. Лекарствата, които ми даваха, ме правеха нещастна... - въздъхна, повдигна с две ръце гъстата си черна коса.
Последния път, когато я видях, беше с къса, много къса коса. Лицето й се е издължило и изострило.
- Ненавиждах всички. Бях непоносима. Въпросния ден те мразех и теб. Сигурно съм ти наприказвала ужасни неща... Но както знаеш, държах се отвратително с всички. Трябва да искам прошка от много хора.
Изкриви устни в ужасена гримаса, веждите й хвръкнаха високо, илюстрирайки отвращението, което изпитваше към Ирис от онзи период, а овлажнелите й сини очи се разтопиха в погледа на Жозефин, за да измолят прошка.
- Моля те да не говорим повече за това - промълви Жозефин притеснена.
- Непременно държа да се извиня - настоя Ирис и се облегна назад на стола си.
Загледа я със сериозен и невинен вид, сякаш съдбата й зависеше от снизхождението на Жозефин, и дебнеше жеста, с който сестра й щеше да покаже, че й прощава.
Жозефин протегна ръце към Ирис, надигна се и я притисна към гърдите си. Сигурно изглеждаше смешно отстрани, с щръкнал задник, приведена, но беше в плен на емоцията и тя прегърна Ирис, търсейки прошка и утеха в здравата прегръдка.
- Всичко е забравено? Обръщаме нова страница? Никога повече няма да говорим за миналото? - предложи Ирис. - Хрус и Храс са отново на линия? Хрус и Храс завинаги?
Жозефин кимна.
- Казвай сега как са нещата при теб - започна Ирис със заповеднически тон и взе менюто, подадено й от някакво създание, което тя и не погледна, все едно беше невидимо.
- Не! Първо ти - настоя Жозефин. - При мен няма нищо ново за разказване. Продължавам да човъркам по дисертацията си, Ортанс е в Лондон, Зое...
- Филип ми разказа вече - прекъсна я Ирис и заяви на сервитьорката: - За мен както обикновено.
- И за мен същото като на сестра ми - побърза да каже Жозефин, паникьосана от мисълта да чете менюто и да избира ястие. -Как си?
- Добре, добре. Малко по малко се връщам към живота. Осъзнах много неща, докато бях в клиниката, и ще се постарая да ги приложа. Бях глупава, несериозна, невероятно повърхностна и егоистична. Мислех единствено за себе си, носех се във вихъра на суетата. Разруших всичко и никак не се гордея. Дори се срамувам. Бях отвратителна съпруга, отвратителна майка, отвратителна сестра. .. - и продължи да се разкайва, да изрежда прегрешенията си, предателствата, мечтите си за фалшива слава.
На масата се появи салата от зелен фасул и порция бяло пилешко месо. Ирис бодна няколко фасулчета и си откъсна от месото. Жозефин не се осмеляваше да си вземе от страх да не се прояви като невъзпитана и безчувствена към откровенията, които се лееха от устата на сестра й. Всеки път, когато бяха заедно, тя заемаше мястото си на прислуга. Вдигна салфетката, която Ирис изпусна, наля й чаша червено вино, после малко минерална вода, отчупи мъничко залче хляб и главното, главното, слушаше разказа й и вмяташе от време на време: „да, ами да, имаш право, о, не! не! не си такава“. Ирис приемаше комплиментите, повтаряйки „много си мила, Жо“, истински балсам за душата на Жозефин. Бяха се сдобрили.