Электронная книга - «Огненият орден». Краткое содержание книги:
Имаха късмет, че Викерс старши беше загубил магическите си способности.
— Дразнят ме тези глупави вицове — промърмори Невил.
— Вицовете дразнят само когато са близо от истината — подкачих го аз.
Сигурен съм, че на мое място Велхеор щеше открито да попита: „Мелисия сигурно е истинска друидка в леглото? А ти нещо много се изнерви. По болното място ли те настъпиха?“
— Стига и ти — изсумтя Невил. — Нека да изтрезнее нашия пияница и да отиваме да работим в библиотеката. Времето си тече.
Чез забеляза появата ни и размаха ръце:
— Ей! Зак! Невил!
Очевидно за тази дълга реч той изразходва целия си интелектуален запас, тъй като по-нататъшните му думи се превърнаха в неразбираем поток от звуци.
Едва пристъпихме към Чез, когато той неочаквано скочи на крака и буквално рухна в обятията ни:
— А-а… приятели-и-и… да пийнем по нещо…
— Аха, ей сега — Невил остави Чез върху мен, отстъпи крачка назад и направи отрезвяващо заклинание.
Не мина и минута и в очите на Чез се появи смислен израз. Затова пък седящия най-близо нисш вампир рухна на пода мъртво пиян — заклинанието за изтрезвяване трябваше да прехвърли излишните градуси на някой друг.
— Какво направихте? — извика Чез и ме отблъсна от себе си. — Толкова много пари на вятъра! Защо, мислиш, се напивам?! За да изтрезнея за секунда?
— Притесняваме се за теб, глупако — отвърнах обидено.
Чез завъртя очи към тавана:
— Е, много благодаря! Дори спокойно да се напиеш не ти дават.
— А ти да не забрави, че до пълнолуние остана само един ден? — попитах раздразнено. — Трябва ползотворно да използваме това време. Иначе няма да успеем да помогнем на Стил.
Чез седна обратно на стола:
— Зак, не те разбирам. Вместо да решаваш собствените си проблеми, ти търсиш начин да помогнеш на човек, когото почти не познаваш. Ако прекарваше това време, за да търсиш начин да се излекуваш самия ти, с радост бих ти помогнал. Но това…
— Той е наш приятел — напомни Невил.
— Приятел и шпионин — на свой ред припомни Чез и сграбчи Невил за реверите. — Ако Зак не иска да помага на себе си, тогава нека помогне на теб да си върнеш способността към Занаята. Сигурно този Фонтан на съдбата ще може да го направи, щом е способен да върне разума на човек с изпържен мозък.
Ние с Невил се спогледахме. В някои отношения Чез, разбира се, беше прав. Ако се ръководи само от твърдата логика, пренебрегва морала и прави каквото му се иска, а не това, което е правилно…
— Фонтан на съдбата, Коридор на съдбата… няма ли там и Сметище на съдбата? Защото ми се струва, че именно там ти методично изхвърляш живота си — Чез внимателно ме погледна. — Готов си да стоиш в библиотеката, докато Алиса се забавлява с белозъбия Девлин? И всичко това, за да помогнеш на Стил?
Признавам, че каза на глас това, за което се опитвах да не мисля. Не, аз все още вярвах, че трябва непременно да помогнем на Стил, но тази среща на Алиса… Нали тя сама си тръгна от библиотеката, вместо да остане и да вложи цялата си енергия в търсене на информация. Пълнолунието е утре, а все още не знаехме какво ще се случи в Прокълнатата къща и как това ще помогне на Стил.
— Дракон да ме вземе, тук си прав — неохотно признах аз. — Алиса не постъпи добре. Но и ти също.
— На Велес не му трябва нашата помощ — махна с ръка Чез. — Затова е библиотекар. Да си починем малко — той ми намигна. — Пиенето е от мен!
Тези вълшебни думи накараха стоящите до нас нисши вампири да наострят уши. Дори търкалящите се по пода пияници направиха слаб опит да станат и да се присъединят към нас.
— Добре, може да пийнем малко — въздъхнах аз и седнах до Чез. — Но само малко!
— Ама че сте и вие, алкохолици — намръщи се Невил. — Щом така искате, напивайте се без мен.
Наканих се да обясня на Невил, че нямаме намерение да се напиваме, но в същото време сервитьорът донесе бирата и това ме ангажира изцяло. Дори не забелязах кога Невил си тръгна. Някак естествено първата чаша беше последвана от втора, после от трета… Когато веселието беше в разгара си, в кръчмата влязоха двама третокурсници. За щастие или за съжаление, Серж не беше сред тях, но пък присъстваше Грон.
— О, неудачници, в чест на какво пием?
— Разбира се, в чест на това, че НИЕ решихме проблема със „свободните“ — предизвикателно отвърна Чез. — Докато ВИЕ тичахте безцелно из града.
— Значи се напивате от радост? — не остана по-назад Грон. — А аз си мислех, че защото останахте без приятелките си.
„Откъде знае за това?“ — мярна се през главата ми мисълта. Мярна се и изчезна. На нейно място дойде друга: „Ама че изрод! Ще ни се подиграва!“