Денят на змията
- Автор: Олтън Стив
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Денят на змията». Краткое содержание книги:
Животът на нашата планета започнал в морето под формата на бульон от химични вещества, организирани в сложни съединения — верижни молекули от четири основни аминокиселини, съживени от външен катализатор, вероятно мълния. Оживелите аминокиселинни двойни спирали започнали да се възпроизвеждат и така се стигнало до възникването на едноклетъчните организми, които бързо се размножили и започнали да изчерпват океаните въглеродни съединения. А после се развил уникален вид бактерии, от които се зародила нова органична молекула, наречена хлорофил. Това зеленикаво вещество складирало енергията на слънчевата светлина и позволило на едноклетъчните организми да създадат висококачествени въглехидрати от въглеродния двуокис и водорода, освобождавайки кислород като страничен продукт.
Така се родила фотосинтезата.
С повишаването на нивото на кислорода морските организми извлекли калциевия карбонат от водните басейни и го складирали в скални образувания, драстично намалявайки нивото на въглеродния двуокис в атмосферата на планетата. Тази скала — варовикът — се превърнала в склад за въглероден двуокис. И в резултат на това сега нивото на въглеродния двуокис в седиментните скали е над шестстотин пъти по-голямо от съдържанието на въглерода във въздуха, водата и живите клетки на Земята, взети заедно.
Уейд Токумине насочи лъча на фенерчето към тъмната повърхност на водата. Подземният поток сдържаше огромна концентрация на въглероден двуокис. Тази част от въглеродния цикъл се получаваше в резултат на разтворения въглероден двуокис, който достигаше точката на насищане във варовика. Когато това станеше, въглеродният двуокис изтичаше като чист калциев карбонат, създавайки сталактитите и сталагмитите, които изобилстваха в пещерите в Саравак.
Уейд се обърна да погледне водача си Андрю Чан. Малайзиецът беше пещерняк-професионалист и от седемнайсет години показваше пещерите на туристите.
— Андрю, колко остава до онзи неизследван тунел?
Чан се усмихна. Предните му два зъба липсваха.
— Още малко. Ще плаваме още съвсем мъничко и после ще продължим пеша.
Уейд кимна и изплю вонята на въглеродните изпарения. Само трийсет процента от пещерите в Саравак бяха изследвани и повечето бяха недостъпни за всички, с изключение на неколцина опитни водачи. Уейд знаеше, че Андрю е най-добрият.
Малайзиецът насочи лодката към една издатина в скалите и я задържа неподвижно, та Уейд да може да слезе.
— По-добре си сложи каската. Там непрекъснато се рушат скали.
Уейд послуша съвета му. Чан завърза единия край на дългото въже за лодката, а другия омота на рамото си.
— Върви близо до мен. Тунелът ще стане тесен. От стените стърчат остри ръбове, така че си пази дрехите.
Андрю тръгна напред и поведе Уейд по някакъв тесен наклонен проход. След няколко минути катерене тунелът се стесни и ги принуди да пълзят на лакти и колене.
Уейд се подхлъзна на влажния варовик и охлузи кокалчетата си.
— Колко още остава?
— Защо? Да не се уплаши?
— Малко.
— Това е защото повече четеш за пещерите, отколкото влизаш в тях… Чакай. Какво е това?
Уейд допълзя по корем до Андрю и погледна.
Тунелът бе пресечен от вертикален комин. Двамата видяха звездите, които още блещукаха на утринното небе. Отворът беше на двайсетина метра над главите им. Андрю насочи лъча на фенерчето надолу и освети огромна яма — дъното й беше поне на десет метра под тях.
Долу проблесна кехлибарена светлина.
— Видя ли?
Уейд се наведе.
— Сякаш нещо свети.
— Вчера тази дупка я нямаше. Покривът на пещерата сигурно се е срутил и нещо е паднало долу.
— Може би е кола. Ами ако вътре има човек?
Водачът бръкна в раницата си и извади телена стълба.
— Какво правиш?
— Стой тук. Аз ще сляза да видя.
Андрю Чан закачи единия край на стълбата за скалния перваз и я пусна да се размотае.
Небето над главите им изсветляваше. Пещернякът бавно започна да се спуска в дупката. После се взря в безжизненото същество на дъното на ямата и подвикна:
— Уейд, не знам какво е това, но не е кола.
— Как изглежда?
— Не съм виждал такова нещо. Огромно е! Прилича на гигантска хлебарка, само че има големи крила и опашка. От корема му излизат странни пипала. Крепи се на два нокътя. Сигурно са много горещи, защото варовикът под тях се топи.