Неочаквано възмездие
- Автор: Джордж Элизабет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Стефанова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Неочаквано възмездие». Краткое содержание книги:
Той извади от джоба на сакото си парчето хартия, което Хари Камбри му бе дал в събота сутринта. Тази насока изглеждаше също толкова разумна, колкото и всички останали. „Когато си се загубил — помисли си язвително той, — все нанякъде трябва да се отправиш.“
Котър надникна през рамото му.
— МП? — рече той. — Министър-председател?
Сейнт Джеймс вдигна поглед.
— Какво каза?
— Буквите. МП.
— МП ли? Не…
Докато говореше, Сейнт Джеймс вдигна хартийката на светлината. Видя, че сумракът в офиса и собствените предубеждения са му попречили да разбере по-рано. Химикалката, която и на други места не бе пуснала мастило върху хартията, бе направила същото и с думите „доставка“ и „транспорт“. Така че в действителност Мl бе МП. След това мисълта му съвсем логично се прехвърли на М6 и той видя, че шестицата всъщност е набързо надраскано К.
— Боже господи!
Той се намръщи, като изучаваше числата. Когато прогони от ума си мисълта за прекарване на оръжие в Ирландия и всичко останало, не след дълго видя очевидното. 500. 55. 27500. Последното число се получаваше от умножението на първите две.
След това забеляза първата връзка в обстоятелствата около смъртта на Мик Камбри. Показа му го положението на „Дейз“, с носа към северозапад. Трябваше и по-рано да се придържа към тази мисъл. Тя му сочеше истината.
Помисли си за бреговата линия на Корнуол. Знаеше без никакво съмнение, че групата на Линли ще претърси всяко заливче от Сейнт Айвс до Пензънс и че това ще бъде толкова безполезно, колкото и обиколките на акцизните агенти, които патрулираха в същия район от двеста години насам. Брегът бе осеян с пещери и заливчета. Сейнт Джеймс го знаеше. Нямаше нужда да се катери по скалите и да се спуска надолу, за да види това, което вече знаеше твърде добре: че районът е прекрасно убежище за контрабандистите. Разбира се, за онези, които умееха да управляват лодка между рифовете.
Можеше да е дошла откъде ли не. От Портгуара до заливчето Сенън. Дори от Силис. Но имаше само един начин да разбере със сигурност.
— Какво ще правим сега? — попита Котър.
Сейнт Джеймс сгъна хартийката.
— Трябва да намерим Томи.
— Защо?
— За да прекрати претърсването.
Деветнадесета глава
След почти два часа го намериха на кея в заливчето Ламорна. Беше клекнал на ръба му и разговаряше с един рибар, който току-що бе вързал лодката си и се изкачваше с тежки стъпки по стъпалата на пристанището с три навити, мазни на вид въжета, окачени през рамо. Той се спря на половината път, заслушан в думите на Линли. След това поклати глава, засенчи очи, за да огледа останалите лодки в пристанището, махна с ръка към разпръснатите сгради малко по-далеч от кея и продължи да се изкачва.
Горе на шосето, което се спускаше дълбоко в заливчето, Сейнт Джеймс слезе от колата.
— Връщай се в Хауенстоу — каза той на Котър. — Аз ще се прибера с Томи.
— Някакви съобщения за Дейз?
Сейнт Джеймс помисли върху въпроса. Всякакво съобщение за майката на Линли бе като да хвърлят ези-тура за това дали да облекчат съзнанието й от едни обстоятелства, за да подпалят тревогите й за други.
— Все още нищо.
Той изчака, докато Котър обърна колата и потегли. След това започна да се спуска към залива. Вятърът духаше около него, а слънцето затопляше лицето му. Под него кристалната вода отразяваше цвета на небето, а малкият плаж блестеше от новоизмития пясък. Къщите на хълма, построени от корнуолски майстори, от поколения изпитвали силата на югозападния климат, не бяха претърпели никакви щети от бурята. Тук „Дейз“ може би изобщо нямаше да се разбие.
Сейнт Джеймс гледаше как Линли върви по кея с наведена глава и ръце, пъхнати дълбоко в джобовете. Позата говореше красноречиво за състоянието на духа му, а фактът, че бе сам, предполагаше, че или е разпуснал групата, или тя е продължила търсенето без него. Тъй като бяха започнали преди часове, Сейнт Джеймс предположи първото. Той повика Линли.
Приятелят му вдигна поглед, махна му, но не каза нищо, докато не се срещнаха в началото на кея. Лицето му беше мрачно.
— Нищо. — Той вдигна глава и вятърът разроши косата му. — Затворихме кръга. Като последно усилие говорих с всички тук. Помислих си, че някой може да ги е видял как се готвят да отплават или вървят по кея, или товарят продукти. Но никой от къщите не е видял нищичко. Само жената, която държи кафенето, е забелязала „Дейз“ вчера.