Кралят

– Именно това имах предвид. Няма помощ за това, Бет. Никой не може да направи нищо и дори да имах съвършено зрение, а бременността да беше напълно безопасна, пак нямаше да искам да стоваря нещо подобно на следващото поколение. То е жестокост, която не бих причинил дори на някого, когото мразя, какво остава за собственото ми дете. – Той се изсмя рязко. – По дяволите, би трябвало да оставя Кор да получи шибания престол. Ще си го заслужава.

Бет поклати глава.

– Всичко, което искам, е да бъдеш щастлив. – Всъщност не беше точно така. – Но не мога да лъжа. Обичам те и все пак…

Човече, определено го разбираше за това с липсата на думи.

Ала нали той в крайна сметка бе успял да ги открие.

– Почти не мога да го обясня. – Тя сви юмрук над сърцето си. – Една празнина в гърдите ми, която няма нищо общо с теб или с чувствата, които изпитвам към теб. То е вътре в мен… сякаш бе натиснато някакво копче. Ще ми се да можех да бъда по-ясна, но ми е трудно да го опиша. Дори не знаех какво е… докато една нощ Зи и Бела не отидоха в апартамента ни в Манхатън и ме оставиха да се грижа за Нала. Бях в покоите им, тя спеше в скута ми, а аз разглеждах нещата в стаята. Масата за смяна на пелени, бебефоните, детското креватче… всички кърпички, бебешки бутилки и биберони. И си помислих – и аз искам същото. Всичко това. Коша за пелени и гумените патета, и безсънните дни. Акането и сладката миризма на къпане, плакането и гукането, стереотипното розово и светлосиньо… каквото ни се паднеше. И чуй ме, аз дълго мислих за това. Наистина. Дойде ми така изневиделица, че си помислих – това е просто фаза, преходно настроение, наивна илюзия, която ще премине.

– Кога… – Той се прокашля. – Преди колко време беше това?

– Повече от година.

– По дяволите…

– Както ти казах, от доста време се чувствам по този начин. И си мислех, че ти ще си промениш мнението. Знаех, че то не е приоритет за теб. – Опитваше се да бъде дипломатична. – Мислех… е, като го казвам сега, си давам сметка, че всъщност никога не споделих с теб какво чувствам. Просто нямаше подходящ момент.

– Съжалявам. Знам, че вече се извиних, но… дяволите да го вземат.

– Няма нищо. – Бет затвори очи. – Пък и нали знам какво ти е. Не е, като да не те виждам всяка вечер с изражение, сякаш би искал да си където и да било, но не и там, където си.

Отново се възцари мълчание.

– Има и още нещо – каза той след малко.

– Какво?

– Мисля, че скоро ще навлезеш в периода си на нужда.

Бет зяпна и в същия миг нещо се надигна в подсъзнанието ѝ.

– Аз… откъде знаеш?

Честата смяна на настроенията ѝ. Силният апетит за шоколад. Наддаденото тегло…

– Мамка му – каза тя. – Аз, ъъъ… мамка му.

* * *

Което прекрасно описваше нещата, помисли си Рот, докато се облягаше в стола зад бюрото в библиотеката. В краката му Джордж се беше опънал на килима, отпуснал глава върху ботуша му, сякаш искаше да му окаже подкрепа.